Придружителите пътуваха отпред на съветски БТР без номер, но с нарисуван афганистански флаг на борда. Изглежда, бронираната машина беше трофейна.
Муджахидинът, който говореше руски, се казваше Сабех. Въпреки че някога беше учил в Московския университет, черните му като въглени очи съвсем не ни гледаха доброжелателно и никак не беше разговорлив, за разлика от шофьора на камиона. Онзи ни говореше нещо бързо и гърлено, сочейки забуления в мъгла хоризонт.
Сабех ни преведе думите на шофьора. След Джелалабад той не иска да завива от единствения път, водещ до пакистанската граница и навътре в Пакистан. Там все още били останали минни полета, от които никой не се интересува. Коган се разтревожи и започна да увещава Сабех, че трябва да «доставим» одеялата и брашното по предназначение, а това значи да завием малко встрани преди границата. Сабех кимна в знак на съгласие и отчаяно жестикулирайки, започна да вика по шофьора, като оголваше зъби и святкаше с бялото на черните си очи.
Качихме се в каросерията, увихме се в спалните чували, спасявайки се от праха, и нашият хуманитарен «влак» потегли.
До Джелалабад пътят беше отличен. След това свърнахме встрани по едва забележими коловози. Наоколо се издигаха унилите склонове на планината, по която ту тук, ту там се виждаха почернели от дим и в ръждиви петна наши БТР-70.
В малките рекички се бяха стаили скелетите на камиони, в чиито кабини се плискаше вода. Съветската интервенция беше завършила, но следите от отминалите боеве щяха да се запазят още дълги десетилетия…“
Зазоряваше се. Не бях забелязал как беше минало времето.
„Да, този полковник Васин си го бива — разсъждавах аз. — Би трябвало да дам този ръкопис на някой психолог и той, като включи компютри, интуиция и опит, да каже доколко са истински нещата в записките… По стила, по изразяването, по хода на мисълта и повествованието някои неща могат да се определят…“
Четох дълго. Беше настъпило късното зимно утро, времето сякаш беше отлетяло като миг. Препрочитах по няколко пъти едно и също нещо и се опитвах да се поставя на мястото на психолога. Както и преди, вярвах и не вярвах. Никак нямаше да е лошо да имах поне някаква информация за Васин от военното разузнаване, но военните разузнавачи едва ли ще искат да я споделят. Все повече и повече бях склонен да мисля, че Таниният жених едва ли ще оживее дори и ред истина да има в този ръкопис и ако попадне по някакъв начин в нечии заинтересувани ръце.
Да, все пак съм си мъничко подъл, щом съм захвърлил „Записките на полковник Васин“ в бюрото си и съм ги забравил.
Станах от бюрото, протегнах се и се прозях сладко. Приближих до прозореца, настъпваше противното зимно утро. Бррр.
Интересно, къде ли е Левин — блудният котарак сигурно също не спеше.
Излязох в празния коридор и в дъното му видях Левин. Моят стажант идваше насреща ми, дълбоко замислен, намръщен и хапещ стиснатия си юмрук. Нашият Мегре сигурно разнищваше убийството на Селдин. Тъкмо исках да повикам Левин, който продължаваше да не ме забелязва, но от кабинета ми се чу истеричният звън на телефона. Спуснах се към кабинета:
— Турецки слуша!
— Александър Борисович, на изхода. Зная, че дежурството ви свършва и застъпва друг следовател от прокуратурата. Но към местопроизшествието вече е потеглила групата на Грязнов. Сега изпращам кола и за вас.
— Казвай ясно и кратко — какво и къде? Какви са тия свършва — не завършва. Що за церемонии!
— Току-що получихме телекс — хриптеше телефонът с гласа на Хоменко, нашият майор — украинец с извънредно деликатни за ченге маниери. — Взрив на Лосиний остров. Случаят може да е сериозен… Вячеслав Грязнов го заварихме в дома му. А вас, Александър Борисович, не зная, трябваше ли да ви безпокоя…
— Трябваше! Тръгвам! Изпрати колата на „Новокузнецка“. — Оставих слушалката и излязох от кабинета, като пътьом се обадих на Левин.
— Какво! Тръгваме ли? При Селдин? — дотича и радостно извика моят стажант.
— Не, на Лосиний остров нещо е гръмнало.
— Има ли трупове? — очите на Левин заблестяха.