— Да не си намерил убиеца? Или си открил поръчителя? — недоверчиво попита Романова.
— Нее — проточи глас Левин. — Намерих Лалето, или по-точно Лаленцето.
— Тоя да не бълнува? — попита Шура, обръщайки се към Меркулов.
— Не знам. Възможно е — сви рамене Костя.
— Господи, какво става около нас… — не по-малко замислено каза Шура Романова. — Цъфнали са разни лаленца… Появи се нова страна. Нарича се общност на независимите държави (ОНД). Що за страна е това?… Къде живеем сега? Нищо не разбирам. — Шура се надигна, разходи се из кабинета, стигна до изправения Левин, потупа го по рамото и го накара да седне: — Не се бой, ще издържим… И Русия ще издържи — въздъхна тя.
Олег Левин седеше на стола и следеше с разширени от учудване очи обикалящата из кабинета Романова. А тя продължаваше да мисли на глас:
— На двайсет и първи декември в Алма Ата се появи нова държава, наречена ОНД. Дали е на добро, не зная.
— За добро е. Всичко, което се прави, все е за добро — каза Меркулов.
— Ще видим. Да се надяваме. Нищо друго не ни остава… — замислено каза Романова. — Във всеки случай все още сме на местата си, а това значи, че още ще повоюваме, дявол да го вземе! Ще повоюваме… А сега, Костя, мисля да закрием съвещанието — завърши тя.
Мъжете в кабинета се надигнаха от местата си.
— Утре всички материали по делото на Васин ще са на бюрото ми. Ще направим фоторобот на полковника и хайде да се разберем за последно. Изпросих от чекистите за няколко часа документите и трябва да ги приложим към втория том от следственото дело за Гусев и журналистката. Първия го предадох на кагебистите. Но втория умишлено няма да им го дам, защото съм сигурна, че информацията за Васин ще ни е необходима за разследването на Селдин и Самохин. Нали и вие казвахте, че са брънки от една верига. Е, как, глупачка ли съм според вас, че ви крещя?
— Шура, ти си гений — разцъфна Меркулов в усмивка. — Дай да те целуна!
— Я се махай, не ща да те виждам! Като последен глупак погуби Турецки…
— Не драматизирай. С Турецки всичко ще се оправи. Честна дума — каза Меркулов.
— Когато се оправи, тогава ще ме целуваш…
Тримата герои — Меркулов, Левин и Грязнов — вървяха навели глави по дългия коридор на „Петровка“ №38.
— Дали да не похапнем и да пийнем от мъка — въздъхна Грязнов, докато вървяха.
— Аз се прибирам. Обещах на дъщерята, че ще опитам яденето й — мрачно отговори Меркулов. — Вие вървете в бюфета. Утре, когато пристигнат материалите за полковника, елате при мен на „Пушкинска“.
Меркулов си тръгна, а Левин и Слава Грязнов хапнаха в бюфета на втория етаж. Ядяха мълчаливо. Грязнов не вдигаше очи от чинията си.
През цялото време нещо човъркаше Левин да се похвали със своите успехи. Дори се чувстваше огорчен, че вече не е стажант, а е редовен следовател. Беше прекрасно да си стажант, хвалят те или пък обратното, но проявяват някакво внимание към теб. А като атестиран и самостоятелен следовател трябва да работиш сам за своя сметка, надявайки се само на ума си. Момчетата, разбира се, ще помогнат, но основното трябва сам да си вършиш…
— Лаленце… странен прякор. Не бях чувал — дъвчейки, каза изведнъж Грязнов, като че ли беше прочел мислите на Левин.
— Няма нищо странно. Самохин е отбелязвал в специален списък всичките си жени, с които е имал връзка. Пазил го е навит на руло в бутилка от водка. Вносна водка, „Абсолют“. Кого ли няма в него?… Има и Миличка, и Маймунка, и Апашка, Невеста и Лаленцето… Ето защо толкова време, по-точно аз… дълго не можах да попадна на тази Зоя.
Грязнов изведнъж престана да дъвче и учудено впери очи в него.
— Ами Зоя, името, което беше намерено от вас на мястото на взрива на Лосиний остров. Зоя, за която пишеше петстотин зелени… Нали вие сам ме помолихте да се заема с нея, защото нямате време и заминавате за Германия…
— Вярно! Помолих те. Браво, Левин, че толкова бързо я намери!
— Е, не съвсем — наведе очи Левин. — Още не съм се срещал с нея. Научих само адреса й.
— Ами тогава срещай се по-бързо. Хвани Лаленцето за гушката и измъкни от нея кой е оня Пелмен. Не знаеш ли какво трябва да правиш?
— Донякъде — отговори Левин. — Така бях решил и аз.
— Решил! Малко е да си решил — скастри го Грязнов.
На другия ден със специална поща от бившия Комитет за държавна сигурност (КГБ) пристигнаха две видеокасети и солиден пакет със снимки, на които се виждаше полковник Васин. Изглеждаше интелигентен мъж с посивели слепоочия, облечен в лятна риза с къс ръкав, и беше сниман заедно с някой си Юрий Корольов. Онзи отдавна беше познат на нашите органи — и на гражданските, и на военните, — като предател на родината, преминал при муджахидините. По-късно бяха започнали да го наричат с модерната думичка дисидент. Той няколко пъти беше говорил по западните радиостанции. А до тях — Норман Плат, американецът, който не криеше, че е служител на ЦРУ.