Но в семейния живот на Ваганов не всичко беше наред. Той се ожени в Чита и три години се наслаждава на щастието си, но на четвъртата стана ясно, че жена му не е съвсем здрава — беше започнала да развива някакво психическо заболяване.
Докато живееха в Чита, Ваганов се обърна за помощ към всички светила на Сибир, които бяха специализирали психиатрия. Води жена си в Иркутск и Красноярск, летя с нея до Москва, но напразно. Болестта прогресираше. И накрая жена му се хвърли от прозореца на апартамента им на деветия етаж.
Вече в Москва, Ваганов се ожени повторно, и то не за коя да е, а за дъщерята на голям партиен шеф. Но неволният му интерес към психиатрията не изчезна и след втория му брак. Дори напротив — засили се.
През онези няколко години, докато Андрей Викторович се занимаваше с търсенето на лекарства и разни методи за лечение на първата си жена, той стана истински специалист по психиатрия. Беше прегледал огромно количество книги, свързани с проблемите на заболяването й. Беше чел медицински учебници и дисертации, които макар и отчасти засягаха тази тематика. Беше беседвал с не едно и две светила на психиатрията…
И в Москва, когато вече нямаше нужда да изучава психиатрията, за учудване на втората си жена, той продължаваше да проявява интерес към тази област на медицината.
В Москва Ваганов завърза познанства с някой сътрудници на секретния институт към Министерството на вътрешните работи — Научноизследователския институт по съдебна медицина.
Той се запозна с Фьодор Устимович Кузмин — младши научен сътрудник в един от отделите на института. Фьодор Устимович се занимаваше с разработката на нови специфични препарати. Естествено, провеждаше опитите си с целия колектив от колеги. Какво разработваше лабораторията, в която се трудеше Кузмин, беше тайна за всички. В това число и за Ваганов.
След известно време Кузмин се скара с колегите си, защото му пречеха да се издигне в кариерата и да стане началник на лабораторията, и напусна. Като медицински работник от системата на МВР го изпратиха да завежда специалното психиатрично заведение в Илинское…
След като завърши Генералщабната академия, Ваганов беше изпратен в Германия, но отношенията между двамата не прекъснаха.
Като учен Кузмин не можеше, пък и не искаше да изостави предишните си изследвания. Разбира се, беше се подписал, че няма да разгласява секретни сведения, свързани с научните разработки на института, но не беше се подписвал, че няма да се занимава с наука. И в Илинское въпреки мизерията и недостига на апаратура в свободното си време Кузмин се занимаваше със собствено научно творчество.
Ваганов, който гостуваше на Кузмин в Илинское, много се интересуваше от успехите на приятеля си. Даже предлагаше да му помага. Отначало уж на шега, но после предложението за помощ се оказа напълно реално — Ваганов изпрати от Германия камион с уникалната апаратура, която беше поискал главният лекар Кузмин.
Лекарите в Илинское се сменяха едва ли не всяка година. След намаляването на болните в психиатричната зона останаха само трима лекари, по един на всяко отделение. Първото се завеждаше от главния лекар Кузмин, второто — от Кошкин и третото — от Федя Полетаев.
Скуката в Илинское беше убийствена. Нормален човек не би издържал, ако не се занимаваше с някакво хоби или с наука. Затова и тримата си имаха хоби. Кошкин се занимаваше с анатомия, Полетаев, като разбра, че алтруистичните му пориви търпят пълно фиаско, се отчая и реши, че веднага щом приключи разпределението му след медицинския институт, ще се измъкне като всички останали от Илинское. Но с появата на затворниците със загубена памет Федя Полетаев се посъвзе. Една безумна идея се роди в главата му — да се опита да ги излекува. Но осъществяването на тази идея беше практически много сложно.
Главният лекар Кузмин, който, меко казано, никак не обичаше Полетаев заради неговото добродушие и витаене в облаците, насочваше болните с амнезия само към второ отделение, при Кошкин.
Иван Кошкин въобще не се интересуваше от болните идиоти и затова не беше трудно за Полетаев да получи съгласието му да се позанимава поне с един болен.
Кошкин се съгласи, но при условие, че Кузмин не трябва да научи за това. А пък Кузмин, който прекарваше цялото си време в лабораторията, още по-малко се интересуваше от пациентите.