Пръв не издържа Грязнов:
— Костя, хрумна ми нещо. Трябва да поставим ултиматум — ще блокираме сметките на „Славянска банка“ и докато не върнат Турецки, ще им прекъснем работата.
— Изключено! — каза Меркулов, загледан в беззвучно работещия телевизор.
— Не вярвам на контраразузнавачите, както и на немската полиция. Ние сами трябва да направим нещо!
— Хайде да не почваме. Все пак е Нова година — въздъхна Меркулов.
От кухнята се показа жената на Костя и донесе домашна торта „Наполеон“, а дъщеря му веднага след дванайсет беше отишла при приятелите си.
— Слава, моля те да оцениш готварските ми способности. Жалко, че го няма Турецки. Кога ли ще се съберем всички заедно?
— Ще дойде и ще се съберем! — решително каза Грязнов, надигайки се от масата.
— Да не си решил да си тръгваш вече? — учуди се Меркулов.
— Да. Поседяхме малко и стига. А парчето торта ще си го взема за вкъщи, ако ми го дадете…
В Илинское всеки посрещна Новата година поотделно. Кузмин — с жена си и десетгодишния си син. Поканиха, естествено, и началника на охраната Зарецки и още двама надзиратели. Там беше и Кошкин.
Полетаев посрещна Нова година сам или почти сам…
Щом забиха Кремълските камбани в дванайсет, Федя Полетаев, който никак не гореше от желание да празнува заедно с отдавна омръзналите му колеги, пийна малко и към един часа тръгна към зоната, за да поздрави пациентите си, които не спяха, да надникне и при новия, Иванов.
Полетаев се консултира с Кошкин дали да не приложи шокова терапия, която макар и рядко, но се използваше при загуба на памет — електрошок, химическа шокова палка… Кошкин му каза с тайнствена физиономия, че с онези, които бяха изгубили паметта си, се занимава лично Кузмин. Каза му, че го е заварил в момент, когато биел инжекция със своето ново постижение във фармакологията.
„Той е синтезирал любопитен боклук — каза Ваня на Полетаев. — Само че, Федя, лекарството още не е патентовано. Така че внимавай… Нищо не съм ти казал, ясно?“
Фьодор Полетаев обеща, че няма да се изпусне пред никого. А в душата си отново завидя на талантливия Кузмин, който по-рано беше работил дори в секретен институт в Москва!
И сега, когато е Нова година и всички бивши съветски хора празнуват и се веселят кой както може, а той е сам, му се прииска да поговори с Иванов и да види дали не са станали някои промени след инжектирането на новото лекарство.
Надзирателите пиеха в стаята си. Телевизорът гърмеше с пълна сила, а болните, Полетаев погледна през няколко от прозорчетата на вратите, спяха. Така че практически нямаше кого да поздрави за Нова година.
Той имаше ключ от всички стаи на своето отделение, но не и ключ, който би могъл да става на вратите от второ отделение, където беше настанен Сергей Иванов. Но Федя знаеше, че с изключение на специалните стаи, например онази, в която беше Василий Найдьонов, един ключ ставаше за всички врати, които имаха затворнически, а не хамбарски ключалки.
Полетаев реши да не търси помощта на надзирателите, за да не предизвиква излишни въпроси. Качи се на втория етаж, приближи се до вратата, на която с блажна боя беше изписана цифрата 18, мушна ключа си в ключалката, завъртя го и вратата се отвори, изскърцвайки противно с несмазаните си панти.
— Да, да, влезте — чу се от килията, осветена от мъждивата крушка, висяща под високия таван. Това беше гласът на Сергей Сергеевич. Той не спеше.
„Виж ти, излиза, че е шегаджия“ — помисли Федя.
— Извинете, че ви събудих — усмихна се той.
— Аз не спях. Мислех си…
— Мислехте? За какво? Мечтаете да се излекувате през новата година, така ли?
— Не, не мечтая. Опитвам се да си спомня…
— Не бива прекалено да се напрягате, Сергей Сергеевич — каза меко лекарят, присядайки на мръснокафявото одеяло, с което се беше завил Турецки. — Нищо ли не си спомнихте?
— Май че нищо — въздъхна той.
— Надявам се, че терапията с труд ще ви помогне. При нас през деня всички пациенти шият работно облекло, ръкавици, памуклийки. Но има и един струг. Нали сте шлосер? Когато главният лекар ви разреши, ще започнете работа на него. Тогава се надявам — рефлексите обикновено не се забравят — да си спомните как сте стояли до машината и сте струговали детайли. А след рефлекса, надявам се, че ще тръгнат и спомените. Не мислите ли така?