— Шлосер ли съм бил? — намръщено попита Турецки.
— Естествено. Вижте ръцете си. — Полетаев измъкна изпод одеялото ръцете на Турецки.
Но ръцете на болния се оказаха учудващо фини, дори можеше да се приемат за изнежени.
Полетаев нищо не каза, само пусна ръцете му върху одеялото.
„Много странно, не приличат на ръце на шлосер. Може би въобще не е бил шлосер? Дори може и да не е Иванов? Тогава кой е той?“
Федя Полетаев почувства как сърцето в гърдите му заби досущ като Кремълските камбани. Той разбра, че с този Иванов нещо не е съвсем наред. Федя Полетаев най-после разбра… разбра за себе си, защо той е тук, в Илинское, и на кого е нужен! Защо стърчи тук, в тази страшна, угнетяваща и тайнствена психозона!
Не. Той, Фьодор Полетаев, не е тук, за да отработи годините според разпределението от медицинския институт. Той е тук, за да разкрие тези многобройни странности, които през последната година започнаха да нарастват като снежна топка…
Странните хора без памет… Странните занимания на Кошкин с подозрителната му любов към патоанатомията и хипнозата… Странните и, меко казано, тайнствени, а за да бъдем по-точни — секретни увлечения на Кузмин…
„Само тайната ни дава живот, само тайната!“ — помисли Полетаев, припомняйки си стиховете на Фредерико Гарсия Лорка.
И дори въздъхна едва чуто:
— Да, само тайната…
— Тайната? — попита Турецки. Искаше да стане и да седне на кревата, но Полетаев го помоли да не се тревожи.
— Казвам, че обичам всякакви тайни… А вие, Сергей Сергеевич?
— Аз също — бодро отвърна Турецки.
— Кажете ми, какво обичате… да речем, обичате ли да четете? Или какви филми, какви герои харесвате най-много?
— Обичам книгите… Обичам да чета за следователи. Филми… също — отвърна Турецки.
— Виж ти, какво съвпадение на интересите ни. Значи за следователи?
— Точно така. Изглежда, че някога и аз съм искал да стана следовател, но не съм имал късмет — въздъхна Турецки.
— Няма нищо страшно. Все някога ще стане. А харесва ли ви филмът „Любимата жена на механика Гаврилов“? В него играе Людмила Гурченко. Не помните ли?
— Май че съм го гледал… Не, не помня.
— Ясно — въздъхна Фьодор Полетаев. — Имате ли жена, деца? И това ли не помните?
— Не.
— Нищо, драги. Обещавам да се заема с тебе — изправи се и потупа Турецки по ръката Фьодор Полетаев. — Още веднъж ви честитя Новата година. Ние непременно ще те измъкнем. Само че трябва да ми помагаш, да си спомняш…
— Ще помогна, ако мога — намръщено отговори Турецки. — Значи вече е Нова година? И отдавна ли?
— Днес настъпи — усмихна се Полетаев. — Не си забравил коя е поред, нали?
— Не — усмихна му се в отговор Турецки. — Това не съм забравил. А как се казва болницата? Нали съм болен, значи трябва да съм в болница?
— Да, разбира се, че си болен, но не си съвсем в болница. Извършил си някакво престъпление, защото си бил болен. Малко си рязнал с нож приятелите си, а после си искал да прережеш вените си със стружка от детайла, който си струговал в завода. Но ти се е разминало. Приятелите ти, на които си се нахвърлил с ножа, са останали почти невредими… А тебе, както виждаш, са те опандизили… — Полетаев отново взе ръката на Турецки и разгледа китката му. И двете ръце бяха чисти и без белези, без най-малък намек за порязване…
„Ама че си глупак, Полетаев — помисли си Федя. — Само кръгъл глупак нямаше да се досети за това по-рано!“
— А името Сергей харесва ли ти, Серьожа? — попита лекарят.
— Не.
— Не ти харесва как се казваш?
Турецки притвори очи и отговори неопределено:
— Не. Изглежда, че не много.
— Ясно… Е, дръж се, ще се постараем никому да не те дадем… Само че ще те помоля за едно нещо. Ти сънуваш ли? Запомняш ли сънищата си, когато сънуваш?
— Май че да.
— Моля те, помъчи се да запомниш всичко, което сънуваш. После ще ми го разкажеш.
— Съгласен съм — усмихна се Турецки.
Полетаев още веднъж го потупа по ръката и тихо излезе от килията. Само вратата изскърца.
А Турецки изведнъж си спомни! Спомни си, че беше забравил да попита къде се намира тази болница, в която се беше оказал. Скочи от леглото и се хвърли към вратата:
— Чакай! Чакай!