Уплашеният Полетаев бързо отвори вратата. Той се опасяваше, че надзирателите ще дотичат на виковете на болния.
— По-тихо! Какво има?
— Кажи ми, къде се намира болницата? В Германия ли?
— Защо пък в Германия? — учуди се Фьодор.
— Не знам. Но така ми се струва…
— Не, ние сме в Смоленска област, недалеч от село Илинское. Това говори ли ти нещо?
— Май че нищо, но ми е много познато — неуверено отговори Турецки.
— Добре. Ако ти се струва познато, то най-добре е да си поръчаш сън, за да ти се присъни онова, което ти е поне малко познато. Ще опиташ ли?
— Ще опитам. Благодаря ти, другарю…
— Наричай ме просто Федя. Аз съм Фьодор — усмихна се Полетаев и кой знае защо протегна ръка на Турецки.
Той стисна протегнатата твърда десница на Фьодор Полетаев и от това ръкостискане изведнъж почувства спокойствие и сигурност.
— Надявам се да ме излекуваш.
— Само че не викай нощем. Разбра ли. Иначе ще си докараш санитарите. И не казвай на никого, че съм идвал при тебе. Разбра ли? Да не забравиш?
— Виж, това няма да забравя — кимна Турецки.
Полетаев внимателно заключи вратата и незабелязано се върна през своето трето отделение към изхода. Сбогува се с надзирателите и тръгна към къщи.
„Утре трябва да поздравя Кошкин и Кузмин за Нова година и добре да ги напоя. Утре трябва да ги разнищя… Или поне да се опитам“ — мислеше, крачейки по скърцащия под краката му сняг, психиатърът Федя Полетаев.
Някъде отляво започнаха да стрелят във въздуха. Бяха надзирателите. Приветстваха настъпващата Нова година. Не му се искаше да отива при тях и той продължи към дома си. Но не за да спи, а за да съпоставя многобройните и объркани факти, които се бяха натрупали през последната половин година.
5.
В мрака
Левин най-после беше открил Лаленцето.
Оказа се, че това е мило момиче, което работи във вълнено-камгарната фабрика в Митишчи.
Лаленцето, което всъщност се казваше Зоя, не можеше, а и не искаше да крие. Тя дори не знаеше, че приятелят й, който беше обещал да се оженят след три месеца, вече не беше сред живите.
Левин не започна веднага с шокиращата новина за гибелта на годеника й. Първо научи, че Самохин обещал да поръча специално за Зоя златна халка и обеци. Беше й казал, че в близко време ще получи златни царски рубли, които ще им стигнат и за сватбата, и за покупка на собствен дом в Митишчи, и за бижута за невестата.
Тя не знаеше откъде Самохин ще намери тези монети. Не знаеха и приятелките й от общежитието, където живееше Зоя и където често беше наминавал Самохин. Той нито веднъж не я беше поканил в дома си. Тя говореше за това явно огорчена.
Според версията на Зоя Самохин сега би трябвало да е в Германия, където е изпратен по работа от фирмата си „ГОТТ“.
Нито Зоя, нито приятелките й познаваха културисти. Но тя знаеше няколко спортни клуба, разположени из сутерените, които и нейният Сашенка може би е посещавал. Всичките бяха в Митишчи.
Левин изслуша внимателно всичко, опитвайки се да запомни информацията и да не вади бележник, за да записва, нито да ги стряска с протоколи и магнетофони. Така само щеше да предизвика подозрение у Зоя и приятелките й. Освен това той им се беше представил като стар приятел на Самохин от училище, който сега го търси, за да му върне някакъв заем.
— Между другото — каза Левин към края на разговора — дължа на Саша петстотин долара, но не зная… Страх ме е да ти ги дам, макар че си му годеница и си хубавица — пусна дори комплимент Левин.
— Спокойно можете да ми ги дадете! — възкликна Зоя. — Той ми беше обещал пет стотака още в началото на декември! Родителите ми в Тоболск все не успяват да си купят кола. Колко години спестяват, но паричките, както виждате — хоп и изчезват! Баща ми е инвалид и по закон трябва да му продадат колата на половин цена. Затова и Саша се закле да ми даде тези петстотин долара. Олег, ще ми ги дадеш ли?
— А, не. Страхувам се. Само на Сашка… Или по-точно на родителите му. Те къде живеят?
— Жива е само по-голямата му сестра. Тя е в Харков… Защо на родителите му, а не на него? — в очите на Зоя се появи лека тревога.
— Защото Александър Самохин вече го няма. Той загина още в началото на декември. А за да бъда честен — аз съм следовател от Московската прокуратура.
— Не може да бъде… — ахна Зоя. — Не може да бъде!