Левин й показа удостоверението си, след което тя се разрева и се развика:
— Аз го предупреждавах! Казвах му!
Левин не можа да научи нищо повече от нея. Нито за какво го е предупреждавала, нито какво му е казвала. Приятелките й се заеха да я успокояват.
Левин обеща да повика Зоя на разпит на улица „Новокузнецка“, за да разкаже всичко по-подробно, след като се поуспокои. А пък той ще й покаже къде е погребан Самохин.
— Зойка му казваше да не се свързва с онези от спецслужбите. За това го предупреждаваше — тихо прошепна на ухото му една от приятелките на плачещото момиче. — Повече нищо не знам, но съм сигурна, че приятелите му спецназовци са го убили…
Край мрачните стени на бившия манастир на височинната блестеше с червените си керемидени покриви, от които след внезапното затопляне беше стопен снегът, малко селище, в което живееше обслужващият персонал и охраната на секретното учреждение.
Повечето от къщите бяха построени съвсем наскоро, по немски проекти, включили почти всички постижения на западната цивилизация.
Вилите бяха двуетажни с два или тристайни апартамента. Долу се намираха гаражите, но частна кола никой от военната охрана и медицинския персонал нямаше. Най-често там се пазеше зимнината от картофи, а по-придирчивите бяха натрупали буркани с мариновани и кисели краставички, кисело зеле в каци и бидони. Жените пазеха в тези мазета и буркани със сладко — най-често от ябълки.
Ябълковата градина беше наблизо. След основното събиране на колхозната реколта по клоните оставаше да виси голямо количество узрели плодове. Лекарите и сестрите измолваха от главния лекар Кузмин да им даде по пет-шест по-якички болни. И радостта на всички беше безкрайна…
Болните се радваха на свободата и на аромата на ябълките, а сестрите — на очакваното попълване на хранителните припаси.
Нередовното снабдяване със захар не засягаше тези места. Местният бог — Кузмин — винаги имаше от всичко по много. И чували със захар и брашно, които той или продаваше на подчинените си по цени, по-ниски от държавните, или просто правеше подаръци като награда за положения труд. Имаше и буркани със сухо мляко и кафе, консерви със задушено месо и говежди езици…
Заведението, както и преди под опеката на началството на МВР, така и не забеляза как страната влезе в перестройката.
Фьодор Полетаев живееше в блок номер шест, в апартамента на първия етаж. Къщата имаше два входа — един централен, с козирка, покрита с поцинкована ламарина и външна врата с дъбови перила, още неизтрити от ръцете на жителите. Вторият вход беше през сутерена.
Мазето на Федя беше празно. Като футболно поле без играчи и запалянковци. Само в единия ъгъл, покрити с домашни черги с бродирани селски ромбчета в червен, син и жълт цвят, стояха подредени около десетина трилитрови буркани.
На гърлата им бяха надянати гумени медицински ръкавици, издути от ферментиращата вътре домашна бира.
Федя, както и всички в Илинское, обичаше да си пийва, но в селото не можеше да си купи нито коняк, нито водка. Ролята на доносника в селото изпълняваше самият председател, който през дългите години на съседство беше се сдушил с началника на психозоната Зарецки.
В селския магазин работеше малката дъщеря на председателя — луничавата и синеока Варя, която харесваше младия риж лейтенант медик. Но Фьодор не знаеше за нейната симпатия. Варюха неведнъж си мислеше за симпатичния Фьодор с добрите очи, ярки като пролетното небе. Докато продаваше фиде, макарони, кибрит и сол, тя си представяше как влиза лекарят във военна униформа и свел поглед, скромно ще се усмихне и ще каже: „Варюха, дай ми две бутилчици…“ И разбира се, Варюха ще въздъхне, ще му подаде две отдавна запазени за него бутилки „Столичная“ с цена на обикновената водка „Руская“ и кокетно ще промърмори: „Не прекалявате ли с тази отрова, лейтенанте?“
Но лейтенантът медик все не идваше и не идваше. Вече повече от месец. А Полетаев нямаше нужда да ходи в селския магазин. В мазето му ферментираше собствен алкохол.
Но днес на Федя не му се пиеше домашна бира. След като помисли малко, той тръгна към Кошкин, който според слуховете имаше всичко — и „Сливова“, и „Плиска“, и „Арго“, и дори уиски „Бяло конче“.
За никого не беше тайна, че Кошкин живее по-добре и от началника на охраната Зарецки, че той единствен има хладилник — с фризер „Бош“, телевизор „Сони“ с вградено видео и че съвсем скоро в гаража му ще забръмчи нова волга — с помощта на полковника той вече я беше поръчал в Горкиевския автозавод. Оставаше само да я получи.