На завистливите въпроси Иван отговаряше кратко: „Старците ми помагат. Аз съм им единствен син.“
Старецът на Иван наистина беше страхотен. Работеше някъде в Министерството на външните работи, но беше захвърлил сина си още на тригодишна възраст. Богатството на Ваня Кошкин, или по-точно произходът му, не вълнуваше особено Полетаев. Не завиждаше на чуждите пари. Неговите му стигаха за всички предполагаеми нужди.
— Посрещай колегата! — предупреди Федя Иван по вътрешната линия и излезе от официалния вход.
Трябваше да мине покрай две къщи, да завие зад ъгъла на третата и там, почти в дъното на речния завой, се издигаше вилата, в която беше настанен Кошкин. Той живееше съвсем сам в двуетажното здание. Броят на обслужващия персонал само за година и половина беше намалял от трийсет на петнайсет души, а селището беше построено с перспективата за увеличаване на медицинския персонал. Затова много от апартаментите стояха празни и предизвикваха завистта на съседните селяни, които знаеха за съществуването на този „златен жилищен фонд“. Но въпреки многобройните молби и призиви на близкия приятел на Кузмин, председателя на колхоза Пустовойтов, бащата на тайно влюбената във Фьодор продавачка Варя, „златният фонд“ по неизвестни причини си оставаше, неприкосновен.
Странни бяха отношенията между Фьодор и Иван. В службата те не се понасяха, но когато бяха извън границите на спецзоната, по негласна договореност забравяха взаимната си неприязън.
Иван посрещна Фьодор с широка белозъба усмивка.
„Интересно, с какво ли си мие зъбите? Нали пуши!“ — запита се Фьодор и като не намери отговор на въпроса, седна край кръглата маса, покрита с малинова покривка с ресни.
Масата на Кошкин беше поставена в средата на огромната немска кухня, а на нея имаше и „Сливова“, и водка „Смирнов“, и вносни мариновани краставички, големи колкото кутрето на ръката, и „Сервилат“ в златиста опаковка, руски и холандски кашкавал… В центъра на масата в керамична чиния се вдигаше ароматна пара от месо. Това месо прапоршчиците и медицинските сестри взимаха от стола след обяда, но тук, сред останалите мезета, то изглеждаше истински деликатес, подобно на омари и раци.
— Е, с какво ще започнем? — потривайки ръце, попита Кошкин и посегна към бутилката с водка. Той знаеше, че вкусовете им съвпадат.
Отначало обърнаха по една малка и замезиха с кашкавал. След това гаврътнаха половинка и хапнаха парче горещо месо. Трябваше да изчакат пет минути, докато топлината се разлее по цялото им тяло, по всички клетки и жили, и не оцвети с весели тонове вече потъмнелите контури на този скучен свят.
Иван Кошкин изведнъж силно изхълца, после още веднъж, и пак, и пак. Той започна да се пляска по врата.
— Сигурно някой ме споменава — каза, опитвайки се да спре хълцането. — Точно сега ли?
— Сигурно е Фьодор Устимович — обясни Полетаев. — Да не би да си му казал, че си ми прехвърлил новия, Иванов, с амнезията?
Кошкин изведнъж спря да хълца и го погледна учудено и съвсем трезво.
— Федя, ти каза ли на Кузмин, че съм ти разрешил да наблюдаваш безпаметния? — с известно подобие на страх попита Кошкин.
— Нищо не съм казвал. Няма да научи! Ще се помотая със Сергей Сергеевич седмица и никой нищо няма да разбере. Ти не се вълнувай. Защо се подплаши толкова?
— Защото Кузя най-строго нареди да не свалям очи от този… ташкентския…
Федя извади цигари „Беломор“. Запуши доволен, изпускайки кълба дим към тавана. Тревогата на Кошкин никак не го вълнуваше. Нищо страшно няма, ако се позанимава с новопристигналия и ако опита да използва някои съчетания от лекарства. Може пък да му помогне. Знае ли човек? Но Полетаев неведнъж си беше задавал въпроса защо Кузмин праща само при Кошкин всички, които бяха изгубили паметта си? Защото, ако бъдем обективни, Федя се грижеше за болните си от трето отделение къде-къде по-добре…
— Добре, хайде да пием за новия смахнат — предложи Кошкин, докато разливаше по още една водка.
Полетаев не намери нищо лошо в тоста и те радостно обърнаха чашите за здравето на „амнезийния“ Сергей Сергеевич.
— А как се чувства другият ти, оня интелигент? — попита Федя, захапвайки мъничка краставичка.
— Нищо особено… Безпаметен, никакви грижи не ми създава — махна с ръка Кошкин. — Ех, да имаме тука десетина мацета — продължи замечтано. — Помня едно време, когато учех в Питер, случваше се да попаднем в нощно дежурство с разни двойкаджийки, а те всичките бяха по на шестнайсет-осемнайсет годинки. И заедно с другите санитари се поразкършваме хубавичко в групово… После не ти се иска да се прибираш при жена си. А тука… Ех, скукааа… А ти защо си се развел, защо си такъв потаен? — изведнъж се нацупи Кошкин. — И защо си такъв чудак в службата? Пред кого се натягаш? Пред Кузя ли? Глупак си, братко… глупак!