— Пред никого не се натягам — вяло отвърна Полетаев. — Просто… Жал ми е за всички, разбираш ли, жал ми е — въздъхна той.
Кошкин се засмя.
— Намери кого да жалиш. Ти по-добре… Да беше се захванал с бизнес. Като мен например.
— Като теб ли? — не разбра Полетаев.
— Аз например… — Кошкин изведнъж млъкна и допълни вече с друга интонация: — Например, като напусна Илинское, а аз все някога ще се измъкна от тука, искам да си открия малка болничка, свой кабинет.
Полетаев нищо не отвърна. Двамата сдържано замълчаха известно време и после, също така мълчаливо, се нахвърлиха на мезето.
— Хайде още по сто грама и после ще се боцкаме — изведнъж се усмихна Кошкин, докато наливаше отново водка.
— Да се бодем, ама аз нямам рога — усмихна се Федя.
— Да не искаш да кажеш, че аз имам? — Кошкин рязко се надигна от стола. — Мислиш си, че като съм бил женен и съм се развел, съм рогоносец?
— Ама аз не в този смисъл. И аз съм разведен…
— Е, значи сме си лика-прилика — мрачно се усмихна Кошкин. — Аз няма да те пусна без бой. Да вървим в спортната зала. Да видим кой е по-силен!
Фьодор стана и последва Кошкин във вече познатата му стая без мебели. Прозорците й бяха закрити с черно-сини щори, а на пода беше прострян истински тепих за борба, който блестеше с черния си цвят.
— И да си знаеш — каза Кошкин, заемайки бойна поза, — ако те туширам, непременно ще ти извадя черния дроб и ще го изям! — И той зацвили като див кон. — Както са правили самураите… Аз съм самурай! — Кошкин, вече на градус, приложи няколко каратистки хватки.
Фьодор успя да се измъкне. Някога се беше занимавал със самбо, сега обаче само съобразителността го спасяваше. Той знаеше, че противникът му се бие много технично, и затова нямаше смисъл да му подражава. Можеше да се надява на нещо съвсем обикновено, останало още от детството.
Най-добре умееше да спъва и да дърпа. Като пропусна няколко доста болезнени удара по тялото, той изчака, докато фукльото Кошкин застане на един крак, за да демонстрира артистичен удар с крак във въздуха. В следващия миг Полетаев приклекна на матрака, рязко се завъртя и подсече опорния му крак.
Ваня се просна на матрака като огромен чувал и болезнено удари главата си в стената. Полетаев дори се уплаши, защото Кошкин лежеше безмълвен и като че ли бездиханен. Накрая простена:
— Доволен съм от тебе! Би ме — и протегна ръка на победителя, когато онзи се приближи до поваления си противник. — Ех, ако не беше пил скоросмъртницата, отдавна да съм се справил с тебе — каза с някакъв мрачен подтекст Иван и се надигна от матрака.
— Че аз не пия повече от другите. И как щеше да се справиш с мене?
— Щях да ти изрежа не само черния дроб, но и бъбреците, сърцето и далака. Щях да те разфасовам не по-зле от кланицата! — Кошкин се разсмя. — Ех, щях да ти покажа това-онова. Ти не си ми приятел, макар че пием заедно. Не, не си ми приятел…
— Какво щеше да ми покажеш? Не се тревожи, няма да се раздърдоря.
— Нищо. Някой друг път… — отвърна Кошкин.
Те пиха още и щом Федя усети, че алкохолът го удря в главата, тръгна към дома.
Кошкин изпи след него едно силно кафе и също тръгна…
Иван Кошкин се спусна в онова място, което беше тайно за всички и което заплашваше, че някога ще покаже на Полетаев. Той слезе в сутерена на вилата си.
Тук беше подреден истински анатомичен център.
Но най-важното в това мазе беше не скелетът или хладилниците и операционната маса, а онова, което се намираше в хладилниците. В тях се пазеха в специални немски контейнери термостати с течен азот и чакаха съдбата си напълно здрав човешки бъбрек и две очи — най-ценният материал за операции по присаждане на органи.
Само двама души в цялото Илинское знаеха откъде имаше Кошкин пари за телевизора „Сони“ и хладилника „Бош“. Тези двама бяха главният лекар Кузмин и един от надзирателите с прякор Сипаничавия, който помагаше на Кошкин в тежката му работа. Кузмин нямаше нищо против увлеченията на Кошкин, защото получаваше своя дял от печалбата. А надзирателят Сипаничавия пък беше просто във възторг от това, че само за да прекара някой умиращ или спящ психар от едно място на друго, да речем, да отмъкне през нощта от болничната стая берящия душа в ординаторския кабинет, Иван му плащаше едва ли не цяла месечна заплата.