Той тресна бутилката на бюрото на главния лекар.
— Федя, само това оставаше, да се запиеш — възропта Кузмин.
— Аха… това остава! — Полетаев се тръшна в креслото. — Ей сега ще отида до дупката в леда и ще се бухна вътре…
— Хайде, хайде! Не си струва…
— Тогава вади чашите! — настоя Полетаев.
Кузмин сякаш онемя от учудване. Досега младият лекар никога не беше се държал така фамилиарно с него. Какво да го правиш, пиян е…
— Федя, затова ли ме откъсна от работата, да ти вадя чаши? — недоволно промърмори главният лекар.
— Аха… — Полетаев започна да отваря бутилката.
— В никакъв случай! Федя, зает съм!
— Не, не си зает! Не мога да пия самичък! Ако не пиеш с мене, ще отида в дупката…
— Ей сега ще позвъня на Сипаничавия. Той винаги е готов да пийне — каза Кузмин и вдигна слушалката на телефона.
— Сипаничавия е смахнат! Луд като другите…
— Федя, не съм те виждал в такова състояние досега, но вече ми дотегна! — вече по-застрашително възкликна Кузмин. — Заминавай вкъщи! И си прибирай бутилката.
— Не! Искам да пийна с нормален човек, а при нас май вие само сте нормален.
Ласкателството не подейства на главния лекар.
— Федя, престани да буйстваш, иначе ще извикам надзирателите!
— Викай ги! Ех, какъв празник разваляш, Фьодор Устимович… Иска ми се да си поговоря с интелигентен човек, от душа, а ти нищо не разбираш — рече Полетаев. — Тука само ти си умен… и аз, и още една черна овца, Васка Найдьонов! Защо все мълчиш, Фьодор Устимович, мислиш ли, че не съм свой?
— Свой си, Федя… Свой си. Само че давай към къщи.
— Не искааам! — зави Федя. — Искам да си поговоря с някой умен! Фьодор Устимович, хайде да отидем при Васка Найдьонов, а? При този шпионин…
— Полетаев, стига!
— Тогава сам ще отида. Кажи на надзирателите да ме пуснат при него. А ти честити ли Новата година на някой от болните? Знам, че не си. А аз поздравих! Всичките мои от трето отделение поздравих — излъга Полетаев. — Не ти ли е жал за човека, па макар и да е бивш шпионин. Нима не е достоен да пийне малко за Нова година!
— Достоен е. Само че Найдьонов не е обикновена птица — намръщено каза Кузмин. — Май си прав, Федя. Съвсем съм зарязал пациентите си. Прав си, че не съм помислял за Найдьонов и той може да ми се обиди…
— А-а, видя ли? Току-виж, че този шпионин вземе та се обиди и се оплаче комуто трябва и ще ни килнат шапката… По-точно, на тебе ще я килнат! Ще дойде някой генерал и ще ни резне премиалните. И на тебе, и на всички нас — бръщолевеше пиянски Полетаев.
— Добре, само не буйствай. Върви при Найдьонов и му честити и от мое име, но не пийте много… Ясно ли е?
— Разбрано, началник. Няма много. Но жалко, че ти не ме уважаваш — бавно каза Полетаев.
— Федя, ти си културно момче. Зарежи това „не ме уважаваш“ — намръщи се Кузмин. — Сега ще позвъня да те пуснат при него.
Кузмин натисна бутона на селекторната връзка с охраната и каза да отворят килията на Найдьонов, защото лекарят Полетаев ще отиде да му честити Новата година.
Но Федя Полетаев не бързаше да си тръгва. Продължаваше да се клатушка в креслото.
— Федя, какво има още? Хайде, върви — изправи се Кузмин.
— Мечтая си, Фьодор Устимович. Ти си защитил кандидатска в Москва, нали? Сега си главен лекар. А аз до края на живота си ще тегля хомота! И аз искам да събера материал за кандидатска… Ще ми помогнеш ли?
— Добре, добре, ще ти помогна. Само тръгвай сега при Найдьонов. А после — у дома. Да си отспиш.
— А така! Обеща ми! Ти си страшен човек, Фьодор Устимович — пияно се усмихваше Полетаев.
— И каква тема си избрал за кандидатската дисертация?
— Как каква? Тази… Проблеми на изгубената памет: амнезия и нови форми на лечение. Материалът ми е под ръка. Толкова ни се насъбраха тия, хората без минало…
Кузмин се намръщи:
— Федя, сега си пиян и няма да говорим на тази тема. Само ще ти кажа да не пипаш тази тема.
— Да не би да е твоя? Докторска ли пишеш?
— Не, Федя, нищо не пиша. Само че аз се занимавам с този въпрос, с новите методи на лечение. С други думи — с новите препарати…
— Знам, че си открил! Знам, Фьодор Устимович, и ти завиждам, с бяла завист ти завиждам! — Федя Полетаев започна пияно да ридае, забил глава в шепите си. Всичко изглеждаше съвсем искрено.