— Откъде знаеш? — рязко попита Кузмин.
— От Кошкин, разбира се. Ти си ни геният! Скромен гений в лудницата, а аз… Аз съм нула — хлипаше Полетаев.
— Ах ти, Кошкин! Ще ти дам да се разбереш — недоволно промърмори Кузмин.
— Фьодор Устимович, а що за съединение си синтезирал? Какво има в основата? Барбитурати или феноли?… Как си го нарекъл? Ако още няма име, предлагам да го наречеш „Кузминит — възстановител на паметта“.
— Стига, Федя. По-добре си върви. Успокой се, изкъпи се в ледената дупка, нали си морж. С една дума — стегни се!
— А кой инжектира изобретението ти — Нинка или Кошкин? Или е някакъв сироп, а? Пийнеш — и веднага всичко си спомняш? — изведнъж спря да хълца и се засмя Полетаев.
— Засега няма име. Пък и не ми е нужна слава. Бил съм измислил някакъв „Кузминит“… Великите ми мънички открития си имат номер. Просто и скромно. Препарат №9 — така се нарича. Ти май щеше да ходиш да честитиш на Найдьонов, ама както виждам не си в състояние… Добре, хайде да те изпратя до вкъщи. — Кузмин се приближи до Федя Полетаев и се опита да го вдигне от креслото.
Но Федя сам скочи на крака.
— Няма защо да ме топиш в дупката! Никъде няма да вървя! Мене ме чака Найдьонов — каза с преплитащ се език Полетаев, прибра бутилката от бюрото и излезе от кабинета на Кузмин. Зад гърба си чу облекчената въздишка на главния лекар.
„Ех, ще плачат за мене в Болшой и Малий театър — помисли си Федя Полетаев, докато вървеше с подгъващи се колене по коридора, — Какъв актьорски етюд му изиграх, чудо! Да не ми се надяваш на таланта! А той ми повярва!“
На третия етаж, под бившия купол на катедралата, някакъв прапоршчик чакаше с ключове Полетаев. Той отвори желязната врата, облицована с черна изкуствена кожа. На вратата вместо традиционното прозорче с решетка беше монтирана кръгла шпионка, но поставена обратно, за да се гледа навътре в стаята.
Полетаев погледна през шпионката и видя русолявия Василий Найдьонов, който седеше замислен пред компютъра.
Той дори не се обърна, докато вратата се отваряше.
— Здравейте! Защо никой не ни посреща? Защо никой не се радва, че идваме? — развика се още от прага Федя.
Найдьонов едва не подскочи от изненада.
— Какво има? Бях се замислил. Вече обед ли е? Не ми се яде…
— Не, не е обедът, а нещо по-хубаво. — Федя Полетаев измъкна изпод бялата си лекарска престилка, наметната на раменете, бутилката коняк и я размаха във въздуха. — Идвам от името и по поръчение на нашия многоуважаван главен лекар, за да ви честитя Новата година — усмихна се Полетаев. После се обърна към прапоршчика, който стоеше до вратата. — Сидоров, напуснал си поста! Да беше си отишъл, докато де са се разбягали всички, а! — пияно се усмихна той.
— Моля — сви рамене Сидоров и завъртя връзката ключове на пръста си. — Ще ме повикаш, като отпразнувате — каза той и затвори вратата, оставяйки Полетаев с Найдьонов в разкошната му килия: с врата, която водеше към малка баня с вана и тоалетна, с килими, които медицинските сестри почистваха с прахосмукачка на всеки три дни, мушкато в саксия на пода.
Василий Найдьонов стоеше объркан до масата и потъркваше с два пръста носа си. Беше смутен от неочаквания гост.
— Аз съм по-скоро въздържател, но щом е Нова година… А защо не дойде Фьодор Устимович?
— Той е зает, Вася — вече съвсем трезво каза Полетаев. — А аз съм свободен. Знам, че си наше момче и жалко, че не съм лекуващият ти лекар — каза той, докато се разхождаше покрай полиците с книги и поглеждаше заглавията им, отпечатани на гръбчетата. — Да, ти си умен, твърде умен, както би казала баба ми…
Найдьонов донесе две обикновени стъклени чаши и като отмести клавиатурата на компютъра, ги постави върху полираната повърхност на масата.
Полетаев се приближи плътно до него и му прошепна:
— Имат ли уши стените ти?
Лицето на Найдьонов се удължи от учудване:
— Не, разбира се, откъде го измисли, Фьодор Иванович. Струва ми се…
— Вася, защо са тези официалности — Фьодор Иванович? Аз съм просто Федя. Сигурен ли си, че тука е чисто?
— Абсолютно — сви рамене Василий. — Какво има?
— Нищо. Нищо не се е случило — каза Полетаев с внезапно помрачняло изражение. Той отвори коняка и отля в чашите. — Имаш ли мезе?
— Ще се намери. — Найдьонов се разбърза и започна да вади от хладилника алуминиеви чинии с остатъци от храна, покрити отгоре с чаени чинийки. Извади пастет от риба, масло и замръзнал в хладилника хляб. Нареди всичко това на масата до чашите.