Полетаев дръпна до масата пластмасов стол и се настани на него.
Вася взе своята чаша, помириса алкохола и се намръщи:
— Е, какво? Честита Нова година!
— Да пием за всичко ново през тази нова година. Всичко да ни е ново — и работа, и дом, и въобще… всичко — съвсем сериозно, опитвайки се да му подскаже подтекста на думите си, каза Полетаев и те се чукнаха с пълните чаши.
Пиха. Полетаев се изкашля, но не взе от мезето. Василий се закашля и като сграбчи с пръсти замръзналото масло, отхапа, за да затисне парещата течност.
— Трябва да си призная, че отдавна не съм пил — каза той.
— Сигурно и женички отдавна не са ти водили — усмихна му се Полетаев.
— Аха — кимна Василий.
— Но както виждам, и ти скучаеш тук като мене. А, Василий?
— Не бих казал. Всъщност аз работя тука… Почти така, както по-рано в Коломна…
— Сигурен ли си, че не те подслушват — отново понижи глас Федя.
— Сто процента.
— Много доверчив ми се виждаш — каза Полетаев, усмихвайки се, и отново наля чашите.
— Възможно е. Тук с вас човек и без да иска, ще стане „доверчив“… — Лицето на Василий се изкриви в горчива гримаса.
— Чух защо си тука. Даже се гордея с тебе. Горд съм, че в нашата зона е затворен вторият Сахаров.
— Прекаляваш, Фьодор — вече по-добродушно се усмихна Найдьонов. — Какъв Сахаров съм аз… Обикновен бивш м.н.с. — младши научен сътрудник. И съвсем не съм сигурен, че някога ще стана академик.
— Ще станеш. Обещавам ти — изведнъж съвсем сериозно каза Полетаев.
— Не е смешно, гражданино лекар.
— Слушай, Найдьонов. Ела насам. Надявам се, че ме разбираш, ние тук се намираме в особено добро местенце!
Василий кимна в знак на съгласие. На лицето му беше изписано недоверие към неканения гост.
— Ти си затворен тука с твоя компютър. И аз съм затворен с вас. Никак няма да е лошо, ако се обединим и духнем. Как ти се струва, Вася?
— Това какво е? Новогодишен поздрав ли е? — подсмихна се Найдьонов.
— Не! Аз ще те измъкна от тука и щом си работил за чуждото разузнаване, май ще е по-добре да живееш в онази страна, за която си работил. Така ли е? — Полетаев замислено разклати чашата си, вгледан в гъстата кафява течност.
Найдьонов мълчеше. Той обидено сумтеше като дете, на което са отнели играчката. Накрая каза:
— Глупости говориш, Фьодор. Не съм работил за никого, а просто малко откачих на религиозна почва. Ти не знаеш… Изглежда, че на всички, които сме работили в коломенското конструкторско бюро, съдбата ни е еднаква. Преди мене там е работил някой си Едмунд Мукалски от Прибалтика. Но него вече го няма на този свят. А аз, честно казано, се радвам, че макар и тука, но поне съм жив и влача крака. Поне знаеш ли кой съм аз?
— Не зная, Вася. Подочух това-онова от Кузмин, от Кошкин, но по-добре е човек да не вярва на слухове. По-добре е на мен да ми вярват! Вече казах на един пациент, който ми хареса: „Аз съм добър лекар!“ На мене може да се вярва, разбра ли, професоре?
— Разбрах, Ескулапе — недоверчиво му се усмихна Найдьонов.
— И така, кой си ти всъщност? Какъв си — терорист, шпионин или наистина си бивш луд?
— Уцели. Бивш луд. Наистина, много умен бивш луд — разсмя се Найдьонов. — Аз работех при Победов и може да се каже, че съм най-добрият му ученик… Той ми домъкна тук компютрите, нужните ми книги и прочее, е, не без помощта на онзи генерал — въздъхна той.
— Генерал ли? Кой генерал?
— Генерал Ваганов. Хлъзгава личност, да ти кажа.
— Нищо. Няма страшно. Самият аз съм лейтенант от медицинската служба — засмя се Полетаев. — Кой е този Победов?
— Победов е нещо като живите Стечкин и Калашников… Главен конструктор на ракетни установки. Това е то Сергей Павлович Победов. А аз съм му дясната ръка — въздъхна Василий. — Наистина, бившата дясна ръка.
— Ама ти специалист по ракетите ли си? — попита шепнешком Федя.
— А ти не знаеше ли? По-добре е да не знаеш — въздъхна още веднъж Василий и разроши рижите си коси, почесвайки тила си.
— И какво си конструирал при този Победов. Ракети ли?
— Разбира се. Ако ти е интересно, бих могъл да ти разкажа това-онова, което вече не е секретно, защото кой те знае и тебе…