— Прав си. Не ме знаеш. Макар и да не съм Горбачов, но ще те измъкна от тук, ако разбира се, не си пречукал някого!
— Какви ги плещиш? Никого и с пръст не съм пипнал, не съм работил и за никое разузнаване, както са те метнали… Казвам ти, че така се случи — въздъхна Найдьонов, отвърна се от Фьодор, погледна малката книжна иконка на света Богородица, която висеше над кревата му.
Полетаев проследи погледа му, но не продължи да разпитва, надявайки се, че Василий сам ще разкаже каквото сметне за нужно.
— Хайде да пийнем — вдигна чашата си Фьодор.
Найдьонов го последва. Те се чукнаха и пиха. Василий не замези. Той мълчеше навъсено, Полетаев чакаше.
— Знаеш ли, Федя, трябва да почна много отдалече, за да ти стане ясно. Аз съм само помощник на главния конструктор. Той е академикът — Сергей Павлович Победов! Аз съм седял с него в кухнята му в Коломна и съм пил коняк ей тъй, както сега с тебе.
— Може би като момченце си познавал и Корольов, и Гагарин? — присмя се Фьодор.
— Не бе! Слушай какво ти казвам. Аз съм помощник на главния конструктор на ракети, но не на космическите. Разбираш ли разликата, Федя? В най-общи линии историята е такава…
6.
„Ока“, „Стрела“, „Пика-2“ и Василий Найдьонов
След края на Втората световна война Съветският съюз не се отказваше от многобройните локални конфликти. Това го знае всеки офицер, макар и да не се афишира в пресата.
Разпределението на световните пазари и зоните на политическо влияние, както и експериментирането на новите видове оръжие ни тласкаха към това. Войната от земята постепенно се пренасяше на небето. Американските самолети имаха предимство още през петдесетте години. Те горяха джунглите с напалм, взривяваха първите пластични бомби, но това беше само тихо шумолене в сравнение с онова, което беше изобретено по-късно.
Войната се пренесе в Африка. Съветският съюз през онези години усилено подпомагаше една страна, която уж беше избрала социалистическия път на развитие. Дори знамената им бяха същите, само че сърпът имаше друга форма.
И точно тук възникна нуждата от ракетите с особено предназначение, за които ще стане дума.
Сергей Павлович Победов в началото на шестдесетте години бе един от съветските инструктори, присъствали непосредствено на театъра на бойните действия в Африка. Веднага след като се върна оттам, му беше забранено да напуска страната и оттогава никога не бе излизал зад граница. Но онова, което видя в приятелската страна, си остана най-яркият му спомен в живота.
Заедно с другите военни и съветски инженери той живееше в покрайнините на столицата на онази страна. И оттам, от планинските склонове, наблюдаваше въздушните боеве, в които и от двете страни участваха по няколко десетки бойни самолети — руските „МИГ“ и американските „Хъриър“.
Съвременният въздушен бой е напълно лишен от романтика. Ако направим сравнение с Втората световна война, на практика почти нищо не зависи от летците. Скоростите са толкова огромни, че ако подходиш погрешно към целта, докато направиш вираж, ще те отнесе на шестстотин километра встрани от мястото на боя. Не е необходима нито добра реакция, нито особен опит. Поне това може да се чуе от повечето военни пилоти. Трябват ти здрави мускули, за да издържиш на огромното претоварване.
Точно такива боеве беше наблюдавал Сергей Победов в африканското небе. Самолетите се сблъскваха, изстрелвайки ракети, и шумно се взривяваха, сякаш се пръскаха сапунени мехури.
След това Победов, заедно с другите съветски военни инструктори, намираше в разпръснатите останки от самолетите на противника обгорелите тела на летците, привързани към пилотските кресла със стоманено въже. За да не се уплашат и да изчерпят докрай ресурса на бойната техника, пилотите им бяха завързвани за седалките, като че ли това не бяха хора, а обикновени живи прибори. Това предизвика у Победов страхотно отвращение към човеконенавистния свят на капитала…
Като се завърна в Съветския съюз, той започна да работи върху създаването на оръжие, способно да унищожава самолета на противника не на небето, а от земята.
Първата му разработка се нарича „Антей“. Трябва да кажа, че той стана главен конструктор в 1965 година.
Това беше голяма ракета с една дюза и тежеше повече от седемдесет килограма. Беше предназначена да поразява въздушни цели от земята. Трябваше само да се вдигне на рамо и да се изстреля, след като се прицелиш. Можеш да си представиш, че войникът, на когото му тече пот от челото, а от напрежение му треперят ръцете, не би могъл да бъде особено точен. Това го разбраха още на полигона край Голутвино при многото изпитания.