Откритието и истинският успех на Победов беше „Муха“ — аналогична на американската „Стингър“. Тази летяща бомба реагираше на топлинното излъчване и можеше да уцели точно дюзата на реактивния двигател дори когато не е изстреляна съвсем прецизно, а просто по посока на самолета или на друг летящ обект. Виетнамците стреляха с „Мухата“, дето се вика, със затворени очи. Обикновен войник с раница, приседнал под някое храстче, като нищо сваляше изтребители, които струваха милиони долари…
Но „Мухата“ беше само първото пробно камъче на Коломенското конструкторско бюро.
Двадесетата и двадесет и първата разработка на главния конструктор Победов станаха „Ока“ и „Стрела“ — ракетни комплекси с малък и среден радиус на действие. Те бяха готови в навечерието на афганистанската война.
Тези ракети, с тегло не повече от два тона, леко се измъкват от спътниково следене и успешно могат да се прикрият като бензиновози или цистерни за мляко и дори като хладилни камиони. Пускът им се осъществява от преносим пулт.
Американските специалисти твърдяха, че Съветският съюз е изпреварил САЩ в производството на ракети от този клас най-малко с четвърт век. Ракетите са свръхточни! Те уцелват кибритена кутийка от разстояние хиляда километра! Носят по дванадесет бойни глави, включително и ядрени. Цялата мощ на съветската инженерна мисъл и висша технология на отбраната намери приложение в тези съвършени оръдия за убийство.
„Ока“ и „Стрела“ могат да се транспортират и на кораби, и на самолети, да се превозват в планинска и пустинна местност. Двигателите им не трябва да се загряват, а главата има система за преодоляване на противовъздушната отбрана.
Едва ли тази победа на Коломенското конструкторско бюро беше случайна.
Сергей Павлович дълго и внимателно, цели десетилетия, подбира кадри за бюрото си. В него работеха по пет направления конструктори, завършили най-елитните учебни заведения в страната. Грижеше се и за социалната сфера, издействаше апартаменти за сътрудниците си, престижните тогава коли „Волга“, не забравяше премиалните и стабилните повишения на заплатите. Разбира се, че при такива условия колективът влагаше всичките си сили само в работата и му помагаше да създаде поредния конструкторски шедьовър за военните.
Най-добрият ученик на Победов беше Едмунд Мукалски — стриктен естонец с воднист поглед и брашнен цвят на лицето. Отначало, като всеки достоен конкурент, Едмунд се отнасяше скептично към демократичното поведение на главния конструктор. Беше ерген и живееше в общежитието на улица „Ленин“. Живееше скромно, обличаше се като всички, не пиеше, не пушеше и не се увличаше по жени. По-голямата част от заплатата си харчеше за книги.
Но с годините това положение се промени. На двадесет и девет години той страстно се влюби и направи предложение за женитба на една руса келнерка с пищни форми от ведомствения стол, който обслужва само висшия инженерен персонал на „черната кутия“ — така наричат сътрудниците секретния институт.
Наскоро след сватбата им се роди момченце, което нарекоха Константин — в чест на Циолковски. Едмунд се умори от семейния живот в тясната гарсониера и реши да отиде с молба при високопоставения си шеф. След ден в ръката му вече дрънчаха ключовете от нов двустаен апартамент на Московски проспект в Коломна.
Скоро след това получи и специална награда от Министерството за отбраната на разработената от него система за защита на „Ока“ от противовъздушната отбрана. За онези времена премията му беше огромна — 10 хиляди преводни рубли, само с 5 хиляди по-малко от наградата на главния.
Противоракетните системи на противника не бяха опасни за „Ока“. Носът й беше натъпкан със смъртоносни главички, подобни на онези от ракетната установка „Муха“. Тези бойни глави се наричат „Пчела“. По време на бойни действия те се разпръскват като ветрило и се движат напред, за да унищожават вражеските ракети. Още тогава американците разбраха, че зарядът на „Ока“ може да е само ядрен.
Афганистанската война свърши. Продуктът №8, наречен „Щурм-С“, успешно се представи в боевете с авиацията на противника и намери неочаквано приложение в борбата с танковете.