— Да, страхотна работа — въздъхна Полетаев, като изслуша разказа на Найдьонов. — Страхотна, но глупава. Как си загазил със сектата, която се ръководи от ЦРУ?
— Ами ей така! Загазих. Както казват, дяволът ме обърка — усмихна се накриво Василий. — Сам съм си виновен. Нямах достатъчно патриотизъм…
— А сега какво измисляш?
— Нищо важно. Пак работя над „Пика-2“.
— Значи я усъвършенстваш?
— Не, препрограмирам я. — Видя, че Полетаев не разбира, и му обясни: — Тоест разработвам нова компютърна програма, за да може да лети и към друга цел, а не само към онази, към която първоначално е насочена…
Полетаев отново не разбра и Вася започна подробно да му обяснява, че „Пика-2“ има една изключителна особеност — тази програмирана ракета ще намери набелязаната цел, от която и да е точка на европейската част на Русия да я изстрелят. Тя не прилича на човек, който се е изгубил в гората — може сама да определи своето местоположение с помощта на заложената в нея компютърна карта на местността.
Ракетата „вижда“ местността, „съобразява“ се с ландшафта и сама си определя маршрута. За нея няма значение откъде излита, ако предположим, че по програма трябва да лети към сградата на конгреса — дали от село Бобруевка, което е около Курск, или от село Полевое край Смоленск…
— И сега накъде ще препрограмираш полета на тази „Пика“? — попита Полетаев.
— Натам… — отговори неопределено Вася.
— Къде натам?
— Няма да ти кажа — кратко и мрачно отговори той. — Ако някой научи с какво се занимавам тука, главата ми сигурно ще хвръкне!
Полетаев помисли и реши, че не е необходимо повече да мъчи Василий.
Те допиха коняка, но и двамата бяха съвсем трезви. Бяха силно възбудени и разбираха, че току-що без думи са се уговорили за нещо много важно, което би трябвало да стане скоро с помощта на Полетаев. Федя не знаеше какво точно ще направи за Найдьонов, но чувстваше, че е задължен с нещо да му помогне, да му помогне да се измъкне от тук…
Телефонен звън прекъсна размислите на смълчалия се Полетаев. Дрънна телефонът за вътрешна връзка, който беше монтиран в килията на Найдьонов.
Василий вдигна слушалката. Обаждаше се прапоршчикът и питаше да не са заспали в килията. Найдьонов му отговори, че всичко е наред, само че мезето свършва, и затвори телефона. След това помълча и каза сериозно:
— Сигурно напразно ти се доверих. Изповядах ти се, като че ли отивам на смърт… Да не мислиш, че ти повярвах, че ще се опиташ да ме измъкнеш? Изглежда, че ме взимаш за идиот, а? Но просто отдавна не съм видял жив човек. Сестрите и санитарите не се броят… Знаеш ли, със сърцето си предчувствам, че не ми остава още много. Тук поп не можеш да извикаш, та реших на тебе да се изповядам като на отче… След онази секта отново се върнах в лоното на православието, така че ако ме очистят в близко време, когато свърша работата си, надявам се да попадна на небето при православните ми баба и дядо…
— Не бива да си толкова мрачен, Вася! Аз не се шегувах, когато ти казах, че ще се постарая за тебе… Сега върви перестройката, имаме гласност, забраниха комунистическата партия! Твоят случай е дреболия и съм сигурен, че комисията на института „Сербски“ ще те признае за напълно здрав. Аз ще ти помогна! Ще отида в отпуск до Москва и там ще поговоря с когото трябва…
Василий засия с добродушна усмивка и поклати отрицателно глава:
— Какъв наивник си! Каква ти комисия? Дори и да ме признаят за здрав и да ме пуснат… а после? Няма да избягам от… — Василий се заколеба. После махна с ръка и продължи: — Не мога да избягам от генерала, който ми поръча работата. Сигурен съм, че той няма да остави жив такъв свидетел като мене.
— Все пак не искаш ли да ми кажеш с какво точно се занимаваш?
— Не искам! Страх ме е!
Полетаев стана и закрачи по мекия килим на килията, скръстил ръце зад гърба си. Мислеше, че прекалено често, пряко и косвено се споменаваше онзи генерал, онзи негласен, но фактически господар на психиатричната зона Илинское. Онзи генерал, който идваше на военното летище край Смоленск от Германия. За Германия беше споменал и Сергей Сергеевич Иванов, за който вече е ясно, че не е никакъв Иванов…