— Може би обир и търговия с боеприпаси — неуверено ми отговори той.
— Ако потърпевшият е военен, то делото е за военната прокуратура — казах сърдито и вдигнах добре запазилото се офицерско удостоверение, издадено на Александър Александрович Самохин — старши лейтенант от поделение 18034. Стори ми се, че удостоверението е фалшиво, и го хвърлих върху полиетилена до портмонето.
Грязнов привърши огледа на дрехите и джобовете на убития и предложи да разпитаме свидетелите. Впрочем „свидетелите“ беше силно казано. Ставаше дума за една свидетелка, Александра Егоровна Звенева. Обикновена руска жена, облечена в сива „лагерна“ ватенка. Седеше на около петдесетина метра от нас върху паднало дърво заедно с премръзналия сержант от милицията, който се тупаше с ръкавици по колената.
Беше ми студено и адски ми се спеше. Чувствах главата си като новогодишна играчка, увита в памук. Погледнах добродушното лице на леля Шура, както помоли да я наричаме, видях зачервените й бузи с тънички спукани капиляри и ми стана жал за нея, както и за мен самия. Тя търкаше замръзналите си от студа ръце, опитвайки се да ги стопли.
— Така че, другарю милиционер — тя се обърна към Грязнов, но кой знае защо после загледа мен, — когато тълпата, значи, се качи в електричката… Тука слизат малко хора, всичките пътуват до Москва — обясняваше тя. — Та гледам аз значи, онзи слиза… — Леля Шура посочи към горичката. — Изтръска обувките си, като че ли танцуваше чечотка, значи, и толкова. Пресече и толкова. Повече не го и видях. Едва отмина електричката, чувам бууум! Чак приклекнах… А после извиках милицията. Казвам им: „Тука, при нас, взривиха релсите, идвайте по-бързо!“ Аз така, нарочно, за да не се бавят — обясни мъничката остроноса касиерка.
Мъжагата със сержантските пагони, който седеше до нея на падналото дърво, плесна с гумената палка по ръката си и се надигна.
— Като ти тръсна глоба, ще се научиш как се дават лъжливи показания — промърмори той намръщено.
— Аха, нали! — надигна глас касиерката. — Глоба щял да ми тръсне! Ама ако не бях аз, тука вече щеше да е пустош, нямаше да има и следа!
Сержантът си взе белята, като се заяде с лелката. При това се чувстваше, че се притеснява от мен и Грязнов.
— Добре де, така да бъде… — проточи той, готов да си тръгне.
— Почакайте, сержант — казах аз. — След колко минути бяхте тука? Кога отцепихте района?
— А, те са ни юнаци! — отново забърбори лелката. — Почти след пет минути бяха тука…
— Лельо Шура! — изведнъж изкрещя сержантът. — Ти ли ще отговаряш сега вместо всички?
Леля Шура изплашено затвори очи и се смълча.
— Ние бяхме около пазара — продължи сержантът. — След около пет минути съответно дойдохме на мястото. Ако някой беше чакал този, дето се е взривил, той просто нямаше да успее да избяга. Там — сержантът показа през перона — шосето е като на длан. Само с електричката би могъл… Ама и така не става. Откъм Москва нямаше нищо. Затова си мисля, че сам се е взривил…
Аз прилежно записвах показанията в протокола — по-късно всяка дреболия можеше да е важна.
— Лельо Шура — пак се обърнах към адашката си, — нищо не казахте за чантата.
— Ами той нямаше чанта — леля Шура учудено, ме погледна. — Беше с разкопчано палто и с ръце в джобовете… Като на разходка. Нямаше никаква чанта…
Ние с Грязнов само се спогледахме. Стажантът ми, Олег Борисович, не закъсня да напъха нос между нас и да демонстрира изплашената многозначителна физиономия: с една дума, всичко разбира не по-зле от нас — на местопроизшествието бяха намерени обгорели остатъци от синя найлонова спортна чанта.
Погледнах към съдебния лекар Запорожец, който врачуваше нещо над трупа, и свих рамене:
— Най-вероятно покойникът е търгувал с експлозиви. Невнимателното боравене с взривни вещества, и по-точно с тротила, е причина за точно такива нещастни случаи… С една дума, аз вече премръзнах! — казах и потропах с крака.
— А ако говорим сериозно? — намръщи се Грязнов.
— А ако говорим сериозно, възникват няколко законни въпроса. Например, как един млад, добре облечен човек, уж офицер, обут в скъпи есенни обувки, забележи, не с гумени ботуши, се е озовал в мръсната и студена подмосковска горичка? Интересува ме и другият човек, онзи, който е донесъл тука синята чанта. С какво е пристигнал — на електричката или с автомобил? Сам ли е дошъл, или са го докарали? Отивал ли е на срещата, или се е прибирал след среща? Той ли е трябвало да предаде някому стоката, т.е. взривното вещество, или пък обратното — някой му го е предал? И накрая, най-главното — кой е този млад мъж с обгорено лице и разкъсан корем? Той ли е Александър Александрович Самохин?