— Така е — съгласи се Грязнов. — Аз не ви обвинявам в нищо. Трябва само да ми разкажете всичко, което знаете за Самохин.
Слава Грязнов започна да разпитва Игор за „пелмените“ и той потвърди, че в устата на Самохин това е било обобщено име за всички културисти. Освен това така наричал и един свой приятел, който не се помпал като онези, но бил страхотен каратист, бивш военен, когото уволнили от армията заради нарушение на дисциплината. Игор не знаеше нищо повече за този „пелмен“, освен че преди уволнението е бил със звание майор.
Това вече беше нещо, макар и не твърде много.
„Пак всичко опира до армията — мислеше си Грязнов, докато се прибираше от Панаеви на «Петровка». — Тези военни са като някаква черна дупка… И за Турецки все още няма никакви сведения. Немците твърдят, че го търсят усилено, контраразузнавачите — и те твърдят, че са капнали от умора, а той сякаш е потънал вдън земя. Не дай боже, разбира се… Какво пък, изглежда, че пак ще трябва да се ходи с молби до военната прокуратура при Женя Фролов. Трябва да се преобърнат досиетата на всички майори, уволнени от армията заради нарушение на дисциплината през последните пет години…“
В специалната психозона имаше двама Фьодоровци: Фьодор Злия и Фьодор Добрия. Така пациентите наричаха зад гърба им двамата лекари. Фьодор Добрия беше лекарят от трето отделение Полетаев, а Фьодор Злия беше главният лекар Кузмин.
Защо бяха прикачили на Кузмин този прякор, никой не знаеше, но така си беше. Фьодор Устимович рядко повишаваше глас; често, но сухо и някак си дежурно се усмихваше, когато питаше за самочувствието болните си. Но все едно, той си оставаше Фьодор Злия. Изглежда, го бяха кръстили така, защото обичаше за всяка, дори и най-незначителна грешка да удвоява дозата на препаратите, които инжектираха на болните.
А Фьодор Добрия изгуби съня и спокойствието си. Не за дни, а за часове се преквалифицираше от лекар в следовател, който трябваше да разгадава тайнствените съвпадения и трудно обясними случаи, които ставаха в зоната.
Косите му буквално настръхнаха, когато започна да съпоставя фактите. Само преди месец един болен от първо отделение, по прякор Куркул, нападна един от надзирателите и онзи при отбрана му изби едното око. Беше много странно, защото как би могъл Куркул да посегне на някого, когато едва влачеше краката си, упоен от лекарствата. Но две седмици той ходи с привързано с бинтове око. Преди две седмици в отделението на Кошкин пък се появи още един едноок. Другият болен, бивш статист от Мариинския театър, суетливо балетистче, казва, че не помни как е загубил окото си. Бил припаднал по време на трудовата терапия, докато метял двора, изглежда, беше паднал и лопатата се забила в окото му. Кошкин, като добър анатом, беше дезинфекцирал и зашил раната. Но едноокият бивш солист въпреки загубата на окото си, както и преди, непрекъснато беше в лека еуфория. По сто пъти на ден подскачаше и без да гледа какво има в ръцете си — лопата, метла или чиния с каша, — правеше пируети и различни стъпки, заставайки в класическите балетни позиции.
С други думи, балетистът продължаваше да си е напълно щастлив в своето болезнено състояние. Така че някой би могъл дори да си помисли: че защо са му на този щастливец две очи?
Федя Полетаев беше напълно сигурен, че ако отново се окаже в мазето на Кошкин и отвори втория контейнер, там ще намери очите на тези двама нещастници. Косите му щръкваха и студ пълзеше по кожата му от тази увереност.
Турецки, както му беше препоръчал лекарят Полетаев, се опитваше да си поръчва сънища. Преди да заспи, настойчиво молеше някой да му изпрати поне някакво видение от миналото му. И както и преди, сънуваше само кошмари.
Войната от 1812 година, Наполеон и той — Турецки, — воюва на страната на Наполеон срещу руската армия. Говори на френски, макар и в съня си да разбира, че не знае езика, на който говори с Наполеон. Бонапарт, естествено, му отговаря на френски. Турецки се съгласява, отдава чест, макар че не знае какво му е казал императорът.
Турецки се събуждаше посред нощ и дълго се опитваше да разгадае съня си. Но безрезултатно. Или по-точно, стигна до плачевен резултат.
„Щом сънувам Наполеон, значи наистина съм се побъркал — мислеше си той, въртейки се в леглото. — Само това оставаше, след време да съм не само без памет, ами да се провъзглася и за император на Франция. Не, по-добре е да не се мъча с такива сънища. Това няма да ми донесе нищо добро. Май наистина откачам. По добре да не разказвам на Полетаев за наполеоновските си сънища…“