— Е, разбра ли как трябва да се мие, Комисарю?
Болният нищо не каза, само кимна с глава, опитвайки се да преглътне слюнката. С треперещата си ръка напипа във водата чинията, после взе гъбата и започна да я мие, както му беше показал Полетаев. Но Федя издърпа чинията от ръката му.
— Я по-добре ми кажи, как се чувстваш?
Болният мълчеше.
— Май забравих името ти. Знам само, че те наричат Комисаря. Не помниш ли истинското си име?
— Помня… — с усилие каза Комисарят.
— Кажи ми тогава как се казваш?
— Юрий… — произнесе с видимо напрежение той.
— Чудесно! А помниш ли и фамилията си?
Юрий отново кимна и измънка с преплитащ се език:
— Ко-ро-льов.
— Фантастично! Значи паметта ти е наред?
Юрий Корольов поклати отрицателно глава и отново Полетаев усети върху себе си неговия внимателен и умен поглед.
— Аз не съм ти лекуващ лекар, но искам да знам какво си направил? За какво си тука?
Корольов се намръщи и отново зашари из легена за друга чиния.
— Не искаш ли да говориш? Страхуваш се някой да не ни чуе?
— Няма да кажа — бавно отговори Корольов.
— Защо?
— Ще ме убият…
— Кой ще те убие? От мене не трябва да се страхуваш! Аз искам да ти помогна! Ще се опитам да намаля дозата ти халоперидол. Обещавам ти! Ще можеш да се движиш и ще се почувстваш малко по-добре…
Болният поклати глава отрицателно.
— Не, аз умирам…
— Е, не преувеличаваш ли? — възкликна Полетаев.
Корольов отново поклати глава. На Полетаев му се стори, че отворената уста се опита да се усмихне.
— А какво си направил? Да не би да си убил някого? Изнасилил ли си? Крал ли си?
— Нее… — провлече гласа си Корольов. — Аз при-и-истигнах в Русия от Германия… — успя да каже той.
Полетаев едва не подскочи, като чу за кой ли път за Германия.
— Пристигнал си от Германия? Много добре. И тука ли откачи?
— Не… Арестуваха ме на гарата.
— Кой те арестува?
— Хората на Ваганов. Генерала…
— Но тогава какво си направил?
— Нищо. Трябваше само да предам…
— Какво да предадеш?
— Онова, което ми даде полковник Васин. Той също е тук. Знам… Виж на него все още можеш да помогнеш, а аз вече… — И Корольов някак неопределено сви рамо.
Полетаев прехапа долната си устна. Разбра! Повдигна сивата болнична дреха на Корольов и видя, че гърбът и коремът му са бинтовани. Отстрани бинтът беше изцапан със спечена кафява кора от засъхнала кръв.
Студени капки пот избиха по челото на Федя Полетаев. Той оправи куртката на Корольов и попита с пресипнал глас:
— Какво се е случило?
— Не знам — вдигна рамо Корольов. — Сигурно са ме рязали. Вътре всичко ми гори…
— Да нямаш възпалителен процес?
— Не знам — равнодушно отвърна болният.
— Какво се е случило с онзи Васин, когото държат в отделна килия? Кога е загубил паметта си?
— Не знам. Това са те… Ваганов го е повредил. Сигурен съм.
— Ясно! — каза Полетаев и изобрази на лицето си нещо като усмивка. Опита се поне мъничко да утеши Комисаря — Корольов.
— Ще ти предпиша антибиотици и всичко ще бъде наред. Ще дойде време да отидем с тебе и за риба. Обичаш ли да ловиш риба под леда?
— Не.
— А какво обичаш?
— Русия обичам… Бил съм и в Америка, и в Европа… навсякъде съм бил. Но винаги съм искал да се върна. Ето че се върнах… Ти нищо няма да направиш, той ще те унищожи… Не се завирай в чуждите работи — едва проговори Корольов.
— Е, ще видим кой кого ще унищожи. А кой според теб може да ме унищожи?
— Генералът. Той ми направи нови документи, но аз… аз тръгнах срещу него… Не прави моята грешка и не ми пречи да мия съдовете… — Корольов дълго изговаряше думите си и накрая прошепвайки поотделно почти всяка буква, отново отпусна ръце в легена и затърси друга чиния.
Полетаев внимателно потупа Корольов по рамото и без да обръща внимание, че гази из локвите, излезе от кухнята.
Той разбра, че е уплашен. Мускулите на корема рефлекторно трепереха, а страхът в гърдите му растеше с всяка минута.
Знаеше, че този Комисар, Юрий Корольов, не искаше да го плаши. Само искаше да го предупреди, че с генерала, а следователно и с главния лекар Кузмин, който е подчинен и приятел на Ваганов, шега не бива.