Федя Полетаев разбираше, че е започнал неравна борба. Но разбираше също, че не може да отстъпи. Ако трябва да се върви, то поне до края!…
„Любопитните мишки котки ги ядат“ — припомни си старата английска поговорка Федя Полетаев.
„Но аз не съм мишка и започвам да действам не от любопитство, а заради справедливостта! Само така мога да се преборя със страха — помисли си той. — Не ме е страх от сивия котарак генерал-майор Ваганов! В тази страна сигурно има поне няколкостотин генерал-майори, но виж, ако беше армейски генерал или дори генерал-полковник, тогава вече работата е друга.“
И Полетаев си затананика под нос песничката от един популярен филм: „Нам не страшен серый волк, генерал, серый волк… Но ще видим кой кого!“ — фалшиво припяваше Федя Полетаев и от тази импровизирана песничка страхът му съвсем изчезна.
8.
Да не забравя себе си до утре
Фьодор Полетаев изчакваше нещо да се случи. Не му се наложи да чака дълго.
Той разработи план за действие и се подготви за осъществяването му.
Не беше трудно да се намери специално шишенце с плътна капачка. На пишещата машина в ординаторската стая написа „№9“ и залепи късчето хартия на шишенцето. Вътре наля дестилирана вода и малко я разреди с пеницилин, за да се получи онзи мътен цвят, който му трябваше.
Разбраха се с Любаша, с която беше близък миналата година и която сега се беше омъжила за някакво момче от селото и продължаваше да работи като сестра в зоната, че тя ще направи онова, което я помоли, веднага щом й каже…
Вкъщи преписа от справочниците и учебниците по психиатрия първите попаднали му данни, свързани с въпроса за изгубената памет, подреди листовете в солидна пластмасова папка и зачака.
Кузмин му позвъни същия ден и го помоли да намине вечерта към него, но не в кабинета му, а у дома. Полетаев категорично отказа, обяснявайки, че в момента не е в състояние.
— Така си и помислих, Фьодор. Ти май съвсем не можеш вече да се контролираш? — недоволно прозвуча в слушалката гласът на Кузмин.
— М-мога — отговори с преплитащ се език Фьодор.
— Добре, тогава утре те чакам в кабинета си — и Кузмин затвори телефона.
Точно това очакваше Фьодор Полетаев.
На другия ден той вече беше в кабинета на главния лекар.
Когато Фьодор Добрия влезе, Фьодор Устимович недоволно се намръщи и му предложи да седне.
Полетаев седна и за да не мълчи, започна да хълца, закривайки устата си с ръка.
— Не разбирам, Фьодор Иванович, какво става с вас в последно време. Да не ви е омръзнало да работите тук? Мога да ви сменя с друг лекар. Имаме добри заплати и абсолвентите от Медицинския институт с радост ще дойдат.
— Много добре, само не ме уволнявай, скъпи ми Кузя… — Полетаев отново демонстративно хлъцна и се усмихна виновно. — Дай по-добре да пийна, че да изтрезнея. Не се стискай!
— Това вече е безобразие, Полетаев — съкрушено въздъхна Кузмин.
— Съгласен. Повече няма. Честна дума. Само ми дай сега мъничко. Знам, че в касата си винаги имаш запаси…
— Ти да не си свършил всичко — и крадения спирт, и парите…
— Аха. Всичко.
Полетаев сложи на бюрото папката със записките, а с другата ръка стискаше скритото в джоба на бялата престилка шишенце с течността.
— Фьодор Устимович, малко да пийнем за изтрезняване и край — честна дума! Ето, вече започнах да работя и над кандидатската си — побутна той папката с изписаните листове.
Фьодор Устимович гнусливо се намръщи, но отвори бялата си каса и сложи на бюрото голяма бутилка с надпис, от който се разбираше, че вътре има чист медицински спирт.
— Не пия сам — капризно каза Полетаев.
— Фьодор Иванович, с всеки изминат час ставаш все по-нагъл!
— Скоро ще престана — виновно отвърна Полетаев. — Само ми се щеше да има и някакво мезенце. Там, в хладилника ви… знам, че има рибка и салам.
Кузмин се надигна и отиде до хладилника. Федя също стана и приближи до прозореца, до който се намираше отворената бяла каса.
— Времето навън е такова, че просто ти казва: „На заем вземи, но пийни“ — каза той и бързо замени шишенцето от джоба си с онова в касата, което прибра в престилката си.
Кузмин нищо не забеляза. Той изваждаше мезето от хладилника. После наля спирта в малки чашки и леко го разреди — на Полетаев по-малко, на себе си повече и предложи да се чукнат: