— За твоите бъдещи научни постижения.
— Правилно, Фьодор Устимович. От утре — нито капка…
Полетаев гаврътна цялата чашка и замези със салам.
Зазвъня телефонът — както се бяха уговорили, Любаша звънеше, за да му съобщи, че един от пациентите е получил странни конвулсии.
— Да, сега идвам. Благодаря ти, Люба! — радостно възкликна Полетаев и затвори.
Телефонното позвъняване беше излишно, но Фьодор го беше замислил, за да се презастрахова и да отвлече вниманието на главния лекар. Но всичко, което искаше, вече беше изпълнено. Набързо се сбогува с Кузмин и му обеща под клетва, че вече никога няма да пие и ще се захване, ако не с проблема на амнезията, защото Фьодор Устимович има нещо против, то с някакъв друг проблем, който ще му посочи главният лекар. После изхвръкна от кабинета и летеше по коридора, сякаш имаше криле на раменете си.
Люба беше измислила конвулсиите. Затова Федя дотича в ординаторската и звучно я целуна от благодарност по бузата, помоли я да си държи езика зад зъбите.
После взе една спринцовка и отиде в дванадесета стая. Там сложи инжекция с откраднатата субстанция №9 на болния Михайлов, който се отличаваше с цветущо здраве и отлична памет. Изчака половин час, поговори си с него за това-онова, помоли го да му разкаже миналото си. Паметта на Михайлов работеше безотказно.
Полетаев се шляпна по челото и като изпсува тихо, намигна на болния:
— Слушай, хайде да пийнем мъничко? Никой няма да научи. Ей сега ще донеса… — И Федя изтича за медицински спирт.
Донесе от ординаторската две чаши с разреден спирт. Протегна едната на Михайлов, а другата задържа за себе си.
Те се чукнаха, болният изля чашата в устата си, а Фьодор отпи само половината, любопитно разглеждайки зачервеното лице на Михайлов. Искаше да попита дали не си струва да повторят.
Но в този момент онзи изведнъж опули очи срещу него и размаха ръце във въздуха и рухна като подсечен на пода.
Полетаев дори се изплаши. Сложи болния на леглото и като не знаеше какво да прави по-нататък, защото онзи не идваше на себе си, реши да почака, с надеждата, че ще се съвземе.
Пулсът на Михайлов беше нормален, само малко ускорен, кръвното му налягане също беше в границите на нормалното — поне съдовете се подхранваха добре с кръв.
Полетаев излезе от стаята, оставяйки Михайлов в безсъзнание.
На следващия ден дежурната сестра му докладва, че болният се е събудил много рано, мятал се от ъгъл в ъгъл, нещо мърморел и размахвал ръце. Както беше предположил Федя, чу онова, което очакваше: „Не помня…“
— Поне името си не помниш ли?
Михайлов поклати отрицателно глава, гледайки го с учудени и празни очи.
— И фамилията ли не помниш?
— Нее. Май че Петров? Не съм сигурен.
— Много добре! Ще си спомниш след седмица. Поне дотогава ще приключи действието на лекарството и пак ще си здрав! — радостно го заутешава Полетаев. — Дотогава ще сме готови да те изпишем, но при условие че никому нищо няма да кажеш. Фамилията ти е Михайлов. Запомни я!
Онзи тъпо кимна в знак на съгласие.
Сега оставаше само да се чака. Според предположенията на Фьодор, главният лекар трябваше да инжектира следващата доза на Сергей Сергеевич и на тайнствения полковник, затворен в единичната килия, след един или най-много след два дни.
Фьодор Полетаев беше сигурен, че е направил всичко, което е могъл. Още не беше обмислил следващите си стъпки.
Още веднъж го извика Кузмин. За щастие не беше открил подмяната.
Главният лекар говореше с насмешка за записките на Федя, за „материалите“ по дисертацията. Впрочем Полетаев не очакваше да чуе друго.
После научи от сестрите, че полковникът и Сергей Иванов са били при главния лекар, съпровождани от надзирателите.
Оставаше да се чака…
Сега Полетаев се тревожеше за Комисаря — Юрий Корольов. По всичко изглеждаше, че развива сепсис, лежеше в леглото с близо четиридесет градуса температура. Сестрите му биеха антибиотици, но безрезултатно.
Кошкин ахкаше и охкаше, въртеше се около болния, опасяваше се, че пеницилинът и стрептомицинът могат да окажат вредно въздействие на костния му мозък. На тази гадина му се беше прищял и костен мозък! Полетаев не бързаше да разкрива пред Кошкин, че знае всичко по случая. Корольов едва ли би могъл да бъде спасен вече, Полетаев го беше прегледал и като лекар разбираше това.