Главният лекар милостиво разреши на Сергей Сергеевич да поработи малко в работилницата и изпадналият в амнезия бързо усвои лесните операции по ушиването на памуклийките. Полетаев се отби в работилницата и тихо подпита Иванов дали не си е спомнил вече нещо. Но той, както и преди, не помнеше нищо. Дори и сънищата си.
За да не предизвика подозрение, Федя повече не отиде при Василий Найдьонов, както нито веднъж не беше отишъл и в килията на Васин…
Иванов-Турецки изпитваше нечовешки мъки.
Вече трети или четвърти ден, това не беше важно, той седеше зад шевната машина и страдаше.
Както биха казали медиците, психарстваше. Или страданието му можеше да се нарече „философска интоксикация“. Но има ли значение как ще наречеш мъките на един човек, изгубил себе си.
„Какво е животът? — мислеше той, докато слушаше тракането на шевната машина. — Какво въобще е битието? Значи ли, че човекът вече не е човек, щом липсва паметта? Дори кучетата и котките имат памет. Имат минало. А човекът без минало е като охлюв, като медуза, като трева. Аз трева ли съм? Това звучи чудовищно, но май е така. Лекарят с добрата усмивка, който идва при мен, обеща да ме излекува и да ми помогне. Но той нищо не прави. Само пита и се усмихва. Може би трябва аз да го помоля да приложи някакви наистина силни лекарства? Нали се шегуваше, че само трябва да ме ударят с нещо по главата. Дали пък сам да не опитам — да се засиля и да блъсна главата си в стената? Не знам… Нищо не знам! Нищо не разбирам! Нищо не помня!…“
След като обядваха в общата столова, всички отново тръгнаха към работилниците под охраната на надзирателите, които грубо блъскаха бавно крачещите болни. Иванов-Турецки също вървеше по вече познатия му дълъг коридор с пожълтели репродукции на Брьогел.
Срещу него санитари надзиратели полуносеха-полувлачеха късо подстриган болен с отворена уста, който дишаше тежко и явно беше в безсъзнание. Отвеждаха го в отделна стая.
Но щом се изравниха с Турецки, сякаш ослепителен удар от мълния прониза мозъка му!
Наоколо цареше абсолютна тишина, но в главата на Турецки, поне на него така му се стори, изтрещя оглушителен гръм.
Турецки спря, санитарите също се забавиха, опитвайки се да изправят болния на крака, за да върви сам. Турецки гледаше със стъклен поглед лицето на този болен, който се съвзе и отвори с усилие очи. По гърба на Турецки се стичаха студени струйки пот.
Той много ясно помнеше, че беше виждал това лице по-рано. То му беше до болка познато. Но откъде? Къде е могъл да го види? Турецки се боеше да мръдне. Ръцете и краката му бяха просто сковани.
— Хайде, Комисарю, върви сам, хайде — каза единият от санитарите.
Турецки дрезгаво изстена: „Ааа!“ и от глава до пети бе облян от горещата вълна на върналата се памет!
Колкото и невероятно да прозвучи, но той, с неговата упорита професионална памет, позна в лицето на Комисаря фоторобота, който бяха направили някога Грязнов и Пряхина, фоторобота на военния, когото Пряхина беше видяла сутринта на гарата!… Сутринта на какво? В деня… на убийството на Татяна Холод! Татяна Холод, която… трябваше да получи дипломатическото куфарче с документите! Холод, от която ме ревнуваше жена ми… Страхотно! Аз имам жена. Тя се казва Ирина и сега е… Да не би да е дошла при мен в болницата?… Не, сега е в Рига! А къде са Грязнов и Меркулов? Ами аз къде съм? Какво става с мен, дявол да го вземе!
— Ти да не си умрял бе? — чу Турецки и почувства как нечия силна ръка болезнено го блъсна в гърба.
Комисарят — оня военен с дипломатическото куфарче от гарата — вече го влачеха по-нататък по коридора и сега Турецки отново вървеше след другите сиви халати. Отиваше в шивашката работилница, за да шие грубите памуклийки.
„Но това е безумие! Аз съм следовател… Следовател по особено важни дела! И шия памуклийкй? — Турецки започна да стъпва меко и внимателно, като котка, за да не би, не дай боже, да разклати тялото си и да не отлети пак паметта му. Той трескаво разсъждаваше, припомняйки си какво му се беше случило през последните седмици. — Значи аз съм в Германия. Но къде е Грязнов? Стой! Какво помня още освен Германия? Помня, че трябва да купя на жена си подарък за Нова година. Новата 1992 година! Но Нова година вече мина. Значи, че аз съм тук повече от седмица. Може би повече от седмица съм бил в безсъзнание!… След какво… След като се разделих с Ваганов! Но ние се разделихме почти като приятели и последното, което помня… Аз помня! Аз му казах, че в коняка има нещо. Генералът се изсмя на думите ми и… И това е! Следващото, което мога да си спомня, е, че съм тук. Но тук всичко е някак си черно-бяло. Единственият «цветен» спомен е, че дойде онзи лекар с добрата усмивка, който ми обеща да ми помогне. Не трябва да го изпускам! Не трябва!… Първо, трябва да разбера дали съм в Германия. Нещо никак не ми прилича на Германия. Но къде съм? Второ, щом съм тук, значи някой много силно го е искал! Но кой е той! Нима…“