Турецки отново чу грубия глас зад гърба си. Обърна се, за да види кой го вика, залитна и… Всичко изчезна!
Отново някаква гъста мъгла се стовари върху главата му и той едва не закрещя от отчаяние. Спомените му изведнъж бързо започнаха да изчезват, той се стараеше с всички сили да ги задържи, но вече не успяваше.
Когато най-после го настаниха пред шевната машина, Турецки, целият пребледнял от напрежение, с лице, покрито с едри капки пот, вече разбираше, че почти нищо не помни. Беше успял само да фиксира, че се казва Александър, че фамилията му е Турецки и че вероятно е следовател, но е болен… защото някой е искал да го отрови!
— Да не забравя! Само да не забравя… — механично, едва чуто мърмореше той, стараейки се с всички сили да удържи изплъзващата му се памет. — Само да не забравя себе си до утре! После ще се оправим. Само да не забравя себе си до утре!…
Колко трудно ми беше да задържа с всички сили личността си, опитваща се да се изплъзне от мен някъде там, в тъмните глъбини на безсъзнанието! А там, в онзи непрогледен мрак, аз чувствах как мърда някакъв абсолютно чужд за мене човек, който се мъчи да ме завладее, нахлувайки от мрака в моя живот. Онзи, другият, беше изключително агресивен и като че ли се канеше да извърши нещо страшно…
И аз не забравих! Макар че това ми струваше много усилия. Шевната машина тракаше до затъпяване, но аз стотици и хиляди пъти повтарях: „Турецки, Турецки, Александър, Александър… Аз съм следовател. Жена ми е Ирина… Слава Грязнов и Меркулов…“
Но като напук онзи светлия лекар, който толкова добродушно говори с мен го нямаше. А аз, макар и да бях оглупял, разбирах, че не си струва да се хваля и да скачам от радост, че съм дошъл на себе си. Нали някой искаше аз да съм тук и може би този някой беше някъде наоколо. Може би това са санитарите, които се наричат надзиратели в това страшно болнично заведение, или може би това е другият, когото видях по-рано и ми се представи като главен лекар; много е възможно да е и онзи човек с бялата престилка, който се казва Кошкин. Как му беше името… Да, каза, че е Иван. Това, което беше станало наскоро, помнех много добре! Но онова, което се беше случило преди определен момент от събитията в Германия, бях забравил и много трудно си го припомнях.
Вярно е, че от всичките дни в този психиатричен затвор, практически не помнех само първите дни от пребиваването ми в „клиниката“. Нещо бяха правили с мен, но какво? С много труд успях да си спомня, че седях и… четях книга? Или гледах телевизия?… Нищо точно не можех да кажа. Но че около мен се въртеше Кузмин и че страшно ме болеше главата — в това бях напълно сигурен.
Много се надявах, че утре ще съм по-добре и няма да ми се налага да влагам толкова сили, за да запазя спомените си.
Почти не мигнах цялата нощ. Страхувах се, че като се събудя, пак ще се окажа полумедуза-полутрева.
На другия ден отново шиех памуклийки, молейки се само за едно — колкото се може по-скоро да видя онзи усмихнат лекар.
Видях го в работилницата. Сякаш безцелно се разхождаше между машините, но забелязах как целенасочено се приближава към мен.
Надзирателят четеше в ъгъла някаква книжка и не ми обръщаше внимание. Аз улових погледа на приближаващия се лекар, намигнах му и отново наведох глава над работата си.
Полетаев спря за секунда и после приближи към мен:
— Е, как върви работата ни? Добре ли е? Не е ли много трудно?
— Не. Искам до тоалетната — казах тихо аз.
— Добре, ще те придружа.
Каза на надзирателя да не се безпокои за мен и че сам ще ме заведе до тоалетната. Онзи сви рамене и кимна в знак на съгласие, забивайки отново нос в книгата.
В тоалетната прекалено дълго свалях панталона си. Мълчах и очаквах пръв да заговори усмихналият.
— Има ли някакво подобрение? Сигурно нещо ти се е присънило? — попита лекарят.