— Време е, Саша, да си вървя. Нашите надзиратели са задължени да докладват на началника на охраната и на главния лекар за всичко странно по време на дежурството. Сипаничавия може от любопитство да се заинтересува дали не се мотая в женското отделение и дали не съм съблазнил някоя от сестрите. Така че е време да си вървя. Не ме чакай утре. Сам решавай какво ще правиш. Но бъди внимателен! А вдругиден пак ще съм дежурен — ще сменя Кошкин…
На молбите ми да позвъни в Москва, Полетаев отказа — било безсмислено.
Той ми обясни, че Илинское се свързва с градската телефонна централа през номератора на военното летище. Полетаев беше сигурен, че разговорите, се подслушват от военните. Не беше възможно и да се изпрати телеграма — в селото от десет години вече нямало поща, а за да отиде до районния център, трябвало да иска разрешение от Кузмин. Фьодор обеща, че ще замине и ще изпрати телеграмата след няколко дни.
Разделихме се набързо, Полетаев внимателно отвори вратата, излезе от килията ми и заскърца с ключа в ключалката.
На следващия ден с тръпнещо сърце вървях по коридора, придружен от конвоя, предчувствайки, че ще се срещна с Кузмин. И предчувствието не ме излъга.
— Здравейте, Сергей Сергеевич. Радвам се да ви видя — разтвори ръце насреща ми Кузмин. — Как е самочувствието? Как върви трудовата терапия, да не се преуморявате?
— Не — промърморих аз. — Само че нищо не помня. Лоши са ви лекарствата.
— Не може изведнъж, гълъбче, не може — зацъка с език главният лекар.
— Да не искате пак да ме боцкате, за да се върне паметта ми?
— Не, наскоро ви направихме инжекция. Сега искам да опитам друго средство.
Стомахът ми се сви:
— Какво средство?
— Знаете ли, няма да е лошо малко да се поободрите. Искам малко да се развеселите, да почувствате радост от живота, въпреки загубата на паметта. Да ви разтърсим, с други думи! Дори може би ще станете малко агресивен, но това е временен ефект — заусмихва се розовобузестият Кузмин.
— Ще се появи агресивност? Тя да не би да подобрява паметта?
— Не, тоест да, с една дума, така ще е по-добре за вас. Давайте ръката си.
Кузмин извади от касата си не шишенцето със злополучния номер, а кутийка с малки ампули и започна да пълни спринцовката. Разбирах, че е безполезно да бягам, защото зад гърба ми стоеше прословутият Сипаничав — дребен на ръст, със следи от едра шарка по лицето. До него се беше изправил още един с вечно зачервен нос надзирател санитар по прякор Лимона, чието лице, без носа, беше бледожълто.
Внимателно следях Кузмин. Той напълни спринцовката и машинално потърка лявата си вежда.
„Това, че потърка веждата си, е доказателство, че лъже — размишлявах аз, припомняйки си познанията по психология, които някога ми набиваха в главата в института. Тези знания неведнъж ми помагаха да водя разпитите… Този малък жест си го носим от детството. Децата, които лъжат, крият устата си с ръка, а ние само посягаме към бузата или носа си, а в някои случаи и към веждите. Щом този тип докосна веждата, а не челото, значи лъжеше дълго и професионално. Прекалено изтънчен и точен бе жестът…“
Размишленията ми бяха прекъснати от забодената във вената ми игла.
Кузмин, както и преди, разтегнал уста в своята канибалска усмивка, вкара в мен някаква розова гадост. Той ме попоглеждаше хитричко, а аз внезапно започнах да му се ядосвам, но с някаква страшна и необичайна за мен ярост.
Когато инжекцията вече беше сложена, бях готов да убия мъчителя си. Но все още се сдържах.
„Значи, нов експеримент с мен! Май че въпреки жеста си сега не беше ме излъгал. Беше ме дрогирал с нещо, което мигновено предизвиква бясна ярост“ — мислех си аз, докато шумно поемах въздух и също толкова шумно издишах, като разярен бик на корида.
За миг разиграх наум няколко варианта на поведение и избрах онзи, който ми се стори най-подходящ за ситуацията. Аз изсъсках:
— Копеле такова!
— Какво има, Сергей Сергеевич? Защо ругаете?
— Сега ще те удуша, мръснико! — Хвърлих се да душа главния лекар, но ме сграбчиха надзирателите, които стояха зад мен и само чакаха този момент, за да ми извият ръцете зад гърба и да щракнат белезниците на китките ми.