— Колко сте недружелюбен, Сергей Сергеевич. Обаче реактивността ви е много повишена…
— Плюя аз на това повишена ли е или понижена. Все едно, ще те пречукам! Разбра ли? — крещях аз, извивайки се с цялото си тяло и опитвайки се да ударя с чело отстъпилия на безопасно разстояние от мен Кузмин.
— Отведете го. Успокойте се, Сергей Сергеевич. Утре ще сте добре — продължаваше да се усмихва Кузмин.
Разбрах, че неподправената ми ярост много се хареса на Кузмин. Само че защо точно с мен трябваше да експериментира? Той ми инжектира нещо, което предизвикваше такава злоба, че ако не бяха ме вързали, с чиста съвест бих го пречукал на място.
Не ме отведоха в моята килия, а ме натикаха в малко, тясно килерче, широко около петдесет сантиметра и дълго около метър. Този карцер от всички страни беше облицован с брезент, зад който се усещаше шумоляща слама. Така че можех да буйствам колкото си искам, без да се нараня или осакатя.
Но аз не исках да буйствам. Макар че яростта кипеше в жилите ми, събрах цялата си воля и успях да се успокоя. Легнах на платнения под и изпънах ръце зад гърба си, така че да не ми убиват белезниците и реших да броя овце.
След двехилядната овца окончателно се съвзех и разбрах, че мога да владея емоциите си.
Започнах да размишлявам за положението, в което се намирах. Освен Полетаев не можех да търся подкрепа от никого. Ако Полетаев изведнъж реши да ме предаде или пък съдържанието на телеграмата, която трябва да изпрати, стигне до Кузмин, ще се окажа напълно сам и сигурно отново ще настъпи амнезията, но този път завинаги.
Не, не можех да рискувам. Колкото и да ми се искаше сега, изгарян от страшна злоба, да се измъкна на всяка цена, трябваше да бъда изключително предпазлив. Нетърпението може да доведе до плачевни последствия. Трябваше да играя ролята на „забравил всичко“ колкото е възможно по-добре и до края.
Някъде привечер надзирателите ме навестиха — да видят дали съм жив и здрав. Казах им, че всичко е наред, напълно съм спокоен и искам да ям.
Освободиха ръцете ми и донесоха овесена каша, която излапах набързо. После заспах мъртвешки сън, чувствайки се напълно разбит и опустошен. Моята агресивност свърши.
10.
Помни и живей
Полковник Васин беше спокоен. Той нищо не помнеше.
Чувстваше, че там, в най-дълбокото на душата му, е скрито нещо неуловимо тъмно, като утайката на дъното на езеро, но тази утайка не можеше да се вдигне на повърхността. Васин и не искаше това плашещо го нещо, притаило се някъде там — в глъбините на подсъзнанието му, извън границите на спомените му, — изведнъж да го връхлети с цялата си яснота.
Държаха го в отделна стая.
Той дълго време се съвземаше, след като го бяха пребили. Изглежда, че при побоя беше получил онзи силен удар, който беше помрачил съзнанието му — разсъждаваше Васин. Помнеше, че се беше бил с някого, но с кого… От сбиването му беше останал белег на лицето — синина, която вече отшумяваше. Само под окото му едва-едва се забелязваше полукръгла синкава ивица.
Васин не помнеше, че се съпротивлява, но не в прибалтийската вила, а когато го натикваха в колата. Удариха го в окото и после го зашеметиха с дръжката на пистолет по темето.
Той беше сигурен, че по време на сбиването е отказала паметта му. „Какво пък, всичко се случва. За някои е по-добре да живеят без мъчителните си спомени“ — мислеше си полковникът, влачейки скъсаните кожени чехли, четиридесет и пети номер, из триметровата си стая. Отиваше до стената с полукръгъл прозорец, разположен нависоко, почти под тавана, връщаше се към вратата, обкована с ламарина, после пак към стената…
Но за какво точно го затвориха… Може би е убил някого при сбиването? Защо се беше оказал тук — той, Самсон Куликов, бивш щангист? Разбира се, че заради сбиването, но подробностите от боя… Искаше му се да знае някакви подробности, но тях ги нямаше.
Обеда и вечерята му донасяха други болни. Те отнасяха и остатъците. Само понякога закуската му носеше един санитар — отвратителна и уродлива муцуна.
Изглежда, че този санитар обичаше хумора, и разказваше на Васин-Куликов, че е обесил тъща си на полилея и горил петите й с кибритени клечки. Тъща му дълго страдала, но полилеят не издържал — тъщата останала жива, макар и с почернени пети, избягала от дома на мъчителя си и наклепала в милицията зетя, на когото му захлопала дъската.
Отначало Васин повярва и страшно се изплаши, но след като размисли, не че си спомни, а интуитивно се досети, че това е обикновената за тези места дивашка и злобна шега над болния човек.