Почти не го пускаха на двора да се разхожда. Излезе на чист въздух само няколко пъти, и то привечер, когато вече нямаше никой навън. Така че през цялото време, докато го държаха тук, Васин не беше разменил нито дума с който и да е от болните.
Но в последно време при него често наминаваше някакъв розовобузест лекар, който постоянно и пресилено му се усмихваше. При този лекар водеха Васин за процедури.
Лекарят, Фьодор Устимович, дълго разговаряше с него, разпитваше го за неща, които Куликов не знаеше или не помнеше, и си отиваше напълно доволен, съветвайки го да не се огорчава и отчайва.
Васин поиска от лекаря да му донесат гири, за да се занимава сутрин с упражнения. Нали той, Самсон Куликов, е тежкоатлет, а сега мускулите му толкова бяха отслабнали — даже не му се вярва, че някога е вдигал повече от сто и трийсет килограма… Сега бившият атлет и трийсеткилограмова гира не може да вдигне с една ръка повече от два пъти, та камо ли щанга.
Кузмин му обеща, че ще получи спортни щанги, но по-нататък. Сега ще се разпореди да му донесат гири. Дори го похвали, че не забравя да се грижи за своята спортна форма.
След рязкото затопляне изведнъж скова студ. По прозоречната решетка се появи бял пухкав скреж.
Самсон Куликов се събуди рано сутринта от страшния студ в килията. Стана от кревата, напипа с крак вледенилият се чехъл и недоволно се наежи. Чувстваше неприятен дъх в устата си, защото не му даваха паста и той използваше прах за зъби, смесен с вода. Приближи до прозореца, изстърга с нокът малко скреж и го опита с езика си. Веднага усети в устата си приятна чистота и свежест.
Куликов помисли, че ако паметта му беше на място, той сигурно щеше да си спомни, как в детските години е правил снежни човеци и е пробвал вкуса на ледените висулки от капчука.
Куликов направи няколко лицеви опори на стената, за да се стопли. Погледна ръцете си — те бяха изцапани с неприятна и лепкава течност. Погледна стената — беше мокра, като че ли се беше изпотила.
Като си плю на ръцете, Куликов отиде до гирите в ъгъла и те му се сториха прекалено леки. Докато правеше упражненията си, не усети никакво напрежение в мускулите. Опря лявата си ръка на кръста, взе двете гири в дясната и започна да свива и изправя ръката си колкото можеше по-бързо, чувствайки как приятната топлина преминава от китката нагоре до лакътя и гърдите и се насочва към сърцето му, което започна бясно да тупти.
Направи същото упражнение и с лявата ръка, а после започна да подскача с гирите. Но скоро се умори.
Мисълта, че е тежкоатлет, го накара да остави гирите и да вземе пудовките.
В ъгъла на килията, до железния креват, завинтен към пода, лежаха боядисаните с черна, тук-там олющена боя пудовки на началника на охраната Зарецки. По заповед на Кузмин той ги беше донесъл в единичната килия на привилегирования психопат Куликов.
„Много съм отслабнал в този санаториум — помисли изпотеният Васин, — щом някакви си двойни пудовки вдигам с усилие. А санитарят ми разправя, че някога съм вдигал цяло жигули…“.
Куликов остави пудовките и се върна с разтреперани крака при гирите. Не му харесваха еднообразните движения и реши да си поиграе с тях като с циркови бухалки — да ги подхвърля с едната и да ги лови с другата ръка.
Докато прехвърляше гирата от дясната в лявата си ръка, той се наклони силно напред, за да запази равновесие, и другата гира, падайки отвисоко, го цапардоса силно по тила. От очите му изхвърчаха искри.
Куликов-Васин падна, забил нос в каменния под.
В главата му се замяркаха цветни картинки, като че ли бяха кадри от няколко различни филма.
Той ту тичаше по пролетното маково поле с автомат и стреляше в някого, ту подаряваше цветя на хубавичка жена с репортерски магнетофон на рамо и микрофон, затъкнат в кокетното джобче на синята блуза, ту бяга от взривовете в някаква гориста местност, покрита с фантастични сиво-зелени храсти…
Васин се свести от болка.
— Мамичко, как ме боли кратуната… — процеди през зъби той, опипвайки силно подутия си нос. — Ама че загази, полковник… Полковник ли? — попита се Куликов-Васин.
„Загази, полковник Васин“ — услужливо повтори паметта му.
Той притискаше с една ръка тила си, а с другата носа и се разхождаше из килията, мърморейки: