— Как беше?… Чакай, не разбрах… Ох… Васин, полковник Васин?
Пред очите му като живи изплуваха картини от миналото. Неговото минало! Васин се опитваше да не диша — не дай боже да изпусне, напротив — по-дълго да задържи тази фантастика за него реалност. Реалността на неговото собствено минало.
Само за един миг изчезна цялата онази относителна безметежност, в която плуваше в последно време.
Той е виновен за смъртта на Татяна Холод! Той, полковник Васин, изпрати Юрий Корольов с дипломатическото куфарче! Разбира се, Корольов е бил хванат от хората на Ваганов и те са подменили куфарчето…
Ваганов беше изфабрикувал нови документи за Корольов, според които Юрий беше капитан от Съветската армия, служещ в Западната група войски. Но той, полковник Васин, беше убедил бившия дисидент да тръгне срещу интересите на генерала, недооценявайки всемогъществото на разузнаването на заместник командващия.
Полковник Васин не помнеше колко престоя на едно място, след като настъпи прозрението. Изведнъж почувства, че единият му крак е измръзнал — чехълът беше отлетял нанякъде и сега босият му крак изтръпваше от студа на каменните плочи на старинния манастирски под. В този момент чу дрънкането на ключове — беше дошло времето за закуска.
Някакъв откачен затворник в сива дреха, прегърбен и с угаснал поглед, влезе в килията и му подаде чиния с каша и канче с рядък изстинал чай. Надзирателят стоеше до вратата, подрънквайки с връзката ключове, и разглеждаше Васин без особен интерес.
След като му оставиха закуската и заключиха вратата, Васин взе чинията и легна на кревата, за да постопли премръзналия си крак. Без желание започна да тъпче в устата си тази каша от неизвестен произход. Постепенно започна да идва на себе си от първоначалния удар на нахлулите спомени.
Докато гълташе насила, за малко не се задави от нещо голямо и отвратително, както му се стори в първия момент. Васин с отвращение го изплю в лъжицата и учудено видя, че е някакво парцалче, навито на тръбичка. Стори му се, че това е направено нарочно.
Внимателно го разви и видя, че от вътрешната му страна наистина се появяват букви, изписани с химикалка. Това беше бележка, явно предназначена за него. Като я разгърна докрай, прочете:
„Бъди внимателен, споменът убива, ако има някаква промяна — чукай по вратата.
Васин едва не подскочи от леглото и изтърва чинията на пода. Значи не е сам, значи тук имаше още някой, който поне знае за него. „Чукай по вратата.“ Защо?… Дали не е сигнал за онзи приятел, че е дошъл на себе си? Да, точно така е…
Васин скочи от леглото и няколко пъти бързо обиколи килията. Вълнението му нарастваше. Мислите му скачаха една през друга — да чука, трябва непременно да чука по вратата, и то сега… но как да обясни постъпката си? Единственият разумен довод е: „Искам да се разходя, искам на чист въздух.“ А ако симулира, че е болен? Да предположим, че изведнъж съм се заразил от нещо такова… как се казваше пущината? Май че клаустрофобия — болестта от затворено пространство…
И Васин започна да чука с алуминиевата чиния по ламарината на вратата.
След няколко секунди чу в коридора стъпки, които приближаваха. Квадратното прозорче се отвори и през късите пръчки на решетката Васин видя едно око, което внимателно се взираше в него от коридора.
— Болният, какво има?
— Ами чукам — не намери какво по-разумно да отговори полковникът.
— Какво искаш?
— Защо все ме държите затворен? Искам да се разходя! Страхувам се от тези стени… те ме притискат. Искам простор! Веднага ме пуснете! — И той заблъска с юмруци по вратата.
— Ясно, разбрах те — беше отговорът. — Добре ли закуси? Всичко ли си изяде? Докрай? Ей, болния, чуваш ли?
— Да, ти ли го написа?
— Бъди внимателен. Ще се помъча да направя така, че да се срещнем в двора. Кажи, че искаш да разчистваш снега.
Прозорчето се затвори.
Полковник Васин ликуваше! Току-що чувстваше, че ако има някакъв остър предмет под ръка, можеше да промуши сърцето си или да среже вените си от онези мъчителни спомени. Но изведнъж се беше появила надеждата. Той не е сам тук! Искат да му помогнат!
Но онзи човек зад вратата беше прав — трябваше да унищожи бележката. Колкото и да му беше противно, но Васин трябваше да я сдъвче.
Не мина много време и той чу, че се отваря вратата на килията му. На прага се изправиха един надзирател и миловидната сестра Нина.