Васин спря да работи. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса.
— Къде е той? Може ли някой да го спаси? Искам да го видя!
— Казват, че медицината е безсилна. Твоя работа ли беше дипломатическото куфарче за Татяна Холод.
— Не!
— Тихо, не викай! Питам те, ти ли трябваше да предадеш документите?
— Той… Корольов. По моя молба. Арестували са го хората на Ваганов. Изглежда, че те са сменили куфарчето.
— И без да ми казваш, знам, че са го подменили. Какво имаше в документите? Компромат срещу Ваганов?
— Да, но и друго. Там бяха копията от договорите с Ал Руниш за продажбата на ракети „Пика-2“. Освен това успях да открия и документи с истинския подпис на Ваганов. Две неопровержими собственоръчно написани бележки на генерала. Те бяха предназначени за бившия министър на отбраната… Взех ги от нашите шифровчици…
— Съдържанието им?
— Пуч. Военен преврат.
— Е, вече имаше пуч.
— Не, нов преврат. Начело са ръководителите на Западната група войски. Но сега всичките документи, които успях да взема с толкова усилия, всичко е при него — въздъхна Васин.
— Нищо. Нали засега сме живи. Ще се измъкнем! И ще пипнем шефа ти! Ако не направим някоя грешка…
— А ти откъде знаеш, че съм бил в Афганистан?
— Четох. Признавам си, че имаш някои литературни дарби. Много ли си фантазирал в записките си?
— Почти нищо. Смених само някои имена и фамилии.
— Помня. Ваганов при тебе е Вагин, нали?
— Точно така. Аз предадох ръкописа на Татяна. Тя ми каза, че може би ще успее да го публикува — дълбоко въздъхна Васин.
— И как свърши цялата работа, полковник? Спрях дотам, където се срещаш с Ал Руниш…
Васин заби лопатата в снега и се изправи.
— Ами свърши с това, че ние с тебе сме тука! Записките ми не свършиха с нищо хубаво — едва ли не извика полковникът.
— Тихо! Хайде, работи. Тук е заточен един младеж. Той продължава да се занимава с твоите ракети… с които сте търгували с Ваганов. Нещо като изобретател, или по-точно помощник на конструктора на тези ракети. Ти си военен, как смяташ, какво още може да направи с тях? Да ги доусъвършенства?
— Не съм сигурен. Може би да ги препрограмира? Към други цели… — Васин почти шепнеше.
— „Познах те, живот, приемам те! И те приветствам със звъна на щита свой!“ — изведнъж се раздаде силен звънлив глас.
Васин и следователят обърнаха глави и видяха, че на двора, в униформата на военен лекар, протяга ръце към слънцето и декламира Фьодор Полетаев.
— Това е нашето момче, Федя Полетаев. Той ни помогна да си върнем паметта — прошепна Турецки.
— Какво прекрасно временце, ах, какъв хубав студ! — викаше силно Полетаев.
Иван Кошкин се приближи към него и също се зарадва на яркото, студено слънце. На Полетаев никак не му се искаше да се среща с Кошкин, но онзи дори не мислеше да се прибира.
Кошкин чакаше и поглеждаше от време на време към разтворената желязна порта.
След около минута се чу шумът на приближаващ се военен камион.
Камионът влезе в двора, а Кошкин изчезна през вратата към галерията, която болните все така лениво боядисваха.
От кабината изскочи капитан от медицинските служби и поздрави Полетаев. Те си размениха нищо незначещи фрази — за времето, дали ще продължи тази благодат, или пак ще се затопли. Казаха си, че през последните години почти няма зими, че през януари в Смоленск само вали. За къде е това време… Изглежда, че скоро ще дойде краят на света.
Федя Полетаев почти не познаваше този капитан. Беше го виждал само няколко пъти, когато онзи беше идвал в Илинское в свитата на Ваганов.
Най-после се появи Вася Кошкин, който носеше два тежки контейнера — онези, които Полетаев вече беше виждал в мазето му.
Полетаев изведнъж се умълча и попита какви са тези контейнери, но Иван Кошкин нищо не му отговори.
Той подаде контейнерите на капитана, онзи ги натовари в кабината на камиона, после двамата скочиха в колата и тя излезе през портала, съпроводена от погледа на Федя.
— Край. Приключвайте! — чу се гласът на сестрата Нина. — На обед! Всички на обед!
Надзирателите започнаха да избутват работещите. Обещаха им, че следобед ще продължат работата си.
Всички тръгнаха към стола. Един надзирател се приближи до Васин и му каза, че разходката е свършила и както обикновено той ще обядва в килията си.