Полетаев реши да не се приближава към Турецки — прекалено много надзиратели имаше на двора, пък и главният лекар би могъл да го види от прозореца на втория етаж…
Пета част
Краят на „Армейска Панама“
1.
Важно поръчение
В психозоната на Илинское явно се чувстваше очакването на висши гости.
През последните три дни почти половината болни бяха заставени да почистват и подреждат територията. Посред зима започнаха да боядисват с бяла боя всички первази и врати. Вече втори ден пускаха ток по бодливата тел. Портата беше боядисана с яркосиня боя.
Набързо изчистиха снега от двора на бившия манастир.
Целия ден не можах да се срещна с Полетаев. Все някой от надзирателите или сестрите се въртеше наоколо и това ми се стори подозрително.
Чак привечер, когато ме изведоха за вечеря в общата столова, чух от ординаторската гласът на Федя, който уговаряше Кошкин да му отстъпи дежурството си тази нощ. Полетаев възбудено обясняваше, че Корольов умира и няма да изтрае до сутринта. Но Кошкин категорично отвърна: „Няма страшно, сам ще се оправя.“
Разбрах, че Полетаев няма да може да се отбие през нощта в килията ми. Трябваше да чакам следващия ден.
На другия ден видях Федя в шивашката работилница. Аз подгъвах памуклийките. Той ми прошепна мимоходом, че ще дежури днес, а утре, ако нищо не се случи междувременно, ще отиде до районния център и ще подаде телеграма до Москва или ще се обади по телефона, ако няма опасност.
Прошепнах му да не прави нищо, без да го е съгласувал с мен. Настоях непременно да дойде през нощта, щом ключът от неговото отделение става и за моята килия. Полетаев обеща да дойде.
Приближаваше полунощ, а Федя все още го нямаше. Лежах и се ослушвах, в тишината се чуваха нечии далечни, едва различими гласове и женски смях. След това смехът се приближи. Замлъкна.
Нечии стъпки в коридора… След няколко минути чух стържене на голям ключ в ключалката.
Най-после Полетаев се появи.
— Едва успях да се измъкна — прошепна ми той от вратата. — Специално се мотах при всички надзиратели с Люба, медицинската сестра. Сега всичко е наред. Изглежда, че са си легнали… Е, казвай, детективе, измисли ли нещо? Да пътувам ли утре до районния център? Или пък да помоля някой от селото да изпрати телеграма от пощата?
— Фьодор, имаш ли оръжие? Пистолет или поне ловна пушка? Да ми донесеш поне нож в краен случай?
— Мога… Пушка нямам, за пистолет да не говорим. Но виж, джобно ножче или нещо остро имам някъде. Мога да опитам да отмъкна от касата на шефа на охраната „Стечкин“, ще стане ли? Нашият началник на охраната въобще не хваща пистолет, а аз ще взема ключовете от касата му. Те висят на пиронче в стаята на надзирателите.
— Разбрахме се. И ми донеси някакво тиксо, за да залепя „Стечкина“ за крака си. Сега ми кажи как можем да офейкаме оттук с тебе? Как се охранява „санаториумът“ през нощта? Има ли някой на камбанарията? Трябва да знам детайлите…
Полетаев ми каза, че преди психозоната почти не се охранявала. Едва през последната половин година се появили петнадесетина срочнослужещи войници от вътрешните войски, които живеят в къщичката до зоната и се сменят на две седмици. През нощта един от тях стои на камбанарията с автомат, следи ярко осветения двор и от време на време се разхожда по манастирската стена. След полунощ обикновено войникът отива да се постопли в малката стаичка в камбанарията, тъй като няма нужда да сгърчи цяла нощ на пост. Няма кой да избяга. И войниците, и надзирателите са напълно сигурни в това.
Надзирателите през цялото време ходят без оръжие. Използват гумени палки само в изключителни случаи, а те висят в стаята на охраната.
Обикновено началникът на охраната Зарецки се появява нощем в зоната веднъж месечно, за да провери постовете. Ако разбере, че зоната не се охранява, той прави леки забележки, които между другото са съвсем безсмислени, защото войниците не искат да стърчат по цели нощи на камбанарията. А пък надзирателите след един през нощта считат за задължително да подремнат няколко часа. Сега, когато пуснат нощем ток по бодливата тел, практически няма нужда от охрана.
— Мисля си, че е така, защото сега имаме малко пациенти — каза Полетаев. — Ама ако в близко бъдеще се появят повече, не знам. Може и затова да са пуснали ток по телта. Но дори и сега е трудничко да се избяга от тук… Поне аз не знам как би могло. Някога, преди да дойда тук, затворниците изкопали тунел, но не отишли далече. Един искал да излезе през портата, скрит в бъчвата с отпадъци за свинете, но и него са го хванали. Не мога да кажа нищо, Александър Борисович… Мисля си, че трябва да изчакаме да дойдат от Москва.