— Може и да си прав, Федя — замислено казах аз, — но да не се окаже в един момент, че отново сме без род и племе? Дали Кузмин не подозира нещо?
— Засега нищо.
— Утре сутринта ще можеш ли да се измъкнеш до районния център? — Полетаев кимна утвърдително. — Ще поръчаш телефонен разговор с Главната прокуратура — казах му номера на Костя Меркулов — и ако не успееш да се свържеш, запомни друг номер — той е на „Петровка“ 38, на старши оперативния служител Грязнов. Или в краен случай — ето ти телефона на дежурния в градската прокуратура. Ако нещо ти се стори подозрително, по-добре е да не звъниш! Един дявол знае, може и този районен център да се свързва със света през военната централа. Но това ще го разбереш там, в пощата! Ако е така, ще изпратиш само телеграма. Запомни текста: „Блудният син е в село Илинское, Смоленска област, болен е и не може да се движи. Ваша Пряхина.“ Запомни ли?
Федя Полетаев кимна в знак на съгласие.
— Ох, Фьодор, нещо ти нямам доверие — въздъхнах аз. — Не в буквалния смисъл, просто ме е страх за теб — да не се издъниш заради неопитността си…
— Не бой се, следователю! Ти като си опитен, къде си се заврял? — недоволно изсумтя Федя.
— Добре, извинявай. Според тебе ще правят ли още опити с мен?
— Като че ли не. Макар че не мога да съм сигурен в Кузмин.
— Как да се срещна с онзи изобретател, с Василий Найдьонов? — попитах аз.
— Страхувам се, че няма начин. Практически е невъзможно. Аз нямам ключове, а да искам от надзирателите… Не, не мога. Страх ме е. Прекалено рисковано е, макар че… Мога да пробвам при следващото си дежурство. Слушай, следователю, толкова ли е важно? Нали ако не утре, то вдругиден ще дойдат хората от Москва — шепнеше Полетаев.
— Чукай на дърво, да спи зло под камък — изсъсках аз.
Фьодор беззвучно се засмя.
— Тук май всички станахме ненормални. И аз съм си малко суеверен… Значи утре, ако успея, ще ти намеря „Стечкин“. Ако не, ще ти пусна през прозореца шило.
— Добре. Но главното е да се свържеш с Москва!
— Слушам, другарю следовател! — Полетаев изкозирува на шега.
— Още си момченце — казах му аз, като се усмихнах неволно.
— Точно така. И момченцето го чака момиченцето му — трябва да вдигна още малко олелия за пред надзирателите. Знаеш, че при нас е много тихо нощем. Време му е да направим малка оргия, че току-виж и мен са ме бутнали тука с фанфари, та и майка ми никога да не научи къде е изчезнало момченцето й. И после в някое казанско „спецзаведенийце“ вземе та се появи някакъв Иван Иванович Иванов с диагноза „пълна амнезия“ — въздъхна той.
— Бъди предпазлив, Полетаев. Всички зависим от теб, така че всяка секунда трябва да внимаваш — прошепнах му и леко го потупах по рамото, докато излизаше от килията ми. — Върви си прави оргиите. До утре! — разтърсих ръката му.
Полетаев си тръгна и след малко до ушите ми долетяха женско кискане и смеха на Фьодор.
След пет минути всичко утихна…
Отдавна беше минало полунощ. Аз не спях. Щом затворех очи, и започваше да трепти някаква призрачна бяла светлина, в главата ми нахлуваха стихове, на които помнех само началото. Повтарях ги отново и отново в ума си и нищо не можех да направя. Беше като някакво проклятие…
Тютчев ли беше? Фет или Надсон? Не, не помня… А Полетаев не идва. Боже мой, присвива ме — не, не за тоалетната, всичко ми се свива, защото пак вися на косъм! Предчувствие… Слънчевият ми възел е залепнал за гръбнака. Какво е това — страх ли? Не, не прилича на страх. А може би е омраза? Ненавист към мен самия, че съм легнал тук, а наоколо ходят убийци. Да, мога със сигурност да кажа — убийци… и аз съм в ръцете им. А някъде далече върши работата си онзи мой „благодетел“, генерал Ваганов, господарят на Илинския бордей. И аз съм в ръцете му, засега съм в ръцете му!…