Слава Грязнов, неясно защо, беше решил да се обръща към Левин с подчертано уважение, по име и презиме.
— Кой би помислил, че Олег Борисович ще поиска да се поразходи по нужда — съвсем добронамерено се подхилваше Грязнов.
— И като резултат — такъв забележителен предмет, какъвто е пистолетът на забележителния майстор Стечкин…
— Ама аз не по нужда… — обидено възкликна Левин.
— Я стига си лъгал — подсмихнах се и аз.
— Защо да лъжа? Казах, както си беше! Направих, както ни учиха по криминалистика — да разширяваме кръга на огледа от местопроизшествието.
— За разлика от нас — добави с усмивка Грязнов. — Ние отдавна забравихме какво са ни учили.
— Да, новите кадри просто се мъчат да ни изтикат в пенсия, Славик — забелязах и аз добродушно. — Може би Олег Борисович ще каже и кой е собственикът на тази играчка?
— Ще кажа! — без да се смущава, сприхаво възкликна Левин. — Оперативните от КГБ са въоръжени със „Стечкин“.
Ние с Грязнов се спогледахме. Той се наведе към мен от предната седалка и ме погледна, повдигайки едната си вежда. Лицето му придоби твърде дълбокомислен вид.
— Саша — обърна се той към мене, — а хлапето си е съвсем право.
— Да речем. И какво от това?
— Ами ако наистина е така? Считай, че пак ни е „провървяло“. Където е КГБ, там винаги много мирише.
Грязнов помълча и добави:
— Има си и „Стечкин“, и удостоверението сигурно е фалшиво…
Аз мълчаливо премислях, загледан в равните редици от дупчици по тавана на колата.
— Тогава защо „орлите“ от службата за сигурност веднага офейкаха? Ако е бил техен човек, те би трябвало да реагират — замислено казах аз.
— Почакай — многозначително каза Грязнов, — ще реагират и още как!
КГБ — Комитетът за държавна сигурност на СССР — беше официално закрит още преди месец. И още тогава, през октомври, беше създадена Междурепубликанската служба за сигурност, която възглави последният шеф Владимир Бакатин. Но за щастие това не ни засягаше, или поне мен. Аз затворих очи и ги отворих чак когато колата пристигна на „Петровка“.
Отминаваше пладне.
Нямах търпение да попадна в „прегръдките“ на Шурочка — Александра Ивановна Романова — началникът на МУР. Милата Шура и днес, както винаги, ни посрещна като роднини.
Край, денонощното дежурство свърши! Ние с Левин най-после се изтегнахме в меките фотьойли в кабинета на Александра Ивановна. Олег, още като седна в креслото в ъгъла на просторния кабинет, веднага затвори очи и заспа, като неприлично свистеше с нос и похъркваше. Не го събудихме. Имахме по-важна задача. Шура вече ни беше наляла по чашка, ние ги гаврътнахме и двамата с Грязнов съвсем омекнахме.
Грязнов накратко доложи за случая на Самохин. А аз веднага изказах предположение, което трябваше да провери съдебната медицина — Самохин първо е бил разстрелян със „Стечкин“ и чак след това е взривен.
Грязнов беше готов да протестира, но Шура го спря с жест:
— Чакай, Вячеслав, знам какво искаш да кажеш. За всички ни е по-добре, ако това е нещастен случай — невнимателно боравене с взривно вещество и така нататък. Но да изчакаме експертизите… Да, през последните месеци по време на огледите все по-често ни попада най-различен експлозив. Имам впечатлението, че Москва е натъпкана догоре с този боклук. — Шурочка извади някъде от недрата на бюрото си малка сребърна чашчица и я напълни с коняк. Отпи мъничко, помириса бонбон „Асорти“ и продължи: — При това в последно време се появиха не само амонал, динамит, пироксилинови шашки, ами и пластични експлозиви. — Тя отпи повторно и отхапа половин бонбон. — Тези дни от един апартамент конфискувахме двеста грама пластичен експлозив С-4. Откъде е всичко това, а? Нали го ползват само диверсантите от „службата“. Пълно е с ТТ — наши, китайски, — всичките ни складове са затрупани. Килърите ги изхвърлят, извинете ме, просто като презервативи на местопрестъплението…
— Александра Ивановна, в нашия случай нямаме ТТ, а „Стечкин“ — поправи я Грязнов.
— Още по-лошо! — отряза Шура и нежно погледна към спящия във фотьойла Левин. — Значи вашият стажант е намерил пистолета? Юначага… Хърка като богатир.
— Юнак… — можах само да промърморя. — Сигурно всички отпечатъци по пистолета е забърсал с лапите си.
— Хайде по още едно малко? — обърна се към нас Шура и без да дочака съгласие ни наля в чашките тризвезден арменски коняк.