— На мен ми инжектираха една отрова и аз едва не се пръснах от злоба!
— Не. Сега ще е друг препарат. Той малко ще намали вашата самодейност, докато сте на свобода и в известна степен откъснат от нашите наблюдатели.
— Правете каквото искате. Аз съм съгласен — махнах с ръка.
— Е, имате ли някакви въпроси към Александър Борисович? — Ваганов изгледа въпросително присъстващите цивилни и генерали. Всички мълчаха.
— Аз имам още много въпроси — отново се намесих в разговора. — Какво ще стане, след като гръмне взривът и Мечката бъде повалена?
— Всичко ще бъде чудесно! Вие сигурно сте чели в детството си книги за следователи и детективи? Спомням си, че ми казахте това! Та ако искате, ще ви назначим за главен детектив на страната, а ако поискате — и за прокурор. Е, може би не като главен, а като прокурор на Смоленска губерния например…
— Прокурор на Смоленска губерния? Става! Ще ми прилича! А защо точно губерния, области няма ли да има?
— Няма, Александър Борисович, няма да има. В Руската империя пак ще има губернии и ще унищожим всякакво там областно или национално деление.
— Е, това си е ваша работа. Но исках да попитам какво ще стане, след като хвърля цигарената кутия?
— Демокрация — демокрация, свобода и разцвет! Но това си е наша грижа. Разбира се, че ще е необходимо да въведем за няколко дни извънредно военно положение, но в това няма нищо лошо. След половин година ще направим референдум за избор на император на Руската империя… Това ще бъде! — надигна глас отново Ваганов.
За секунди се задъхах и усетих, че косите ми се изправят.
— Вие ли сте бъдещият император на Руската империя?
— Ако ме изберат, може и аз да съм… Ако ви изберат, можете и вие да сте — хитро ми се усмихна Ваганов.
Аз тихичко подсвирнах и прошепнах: „Дявол да го вземе, къде се натресох…“.
— Да, скъпи ми Александър Борисович, не сме се събрали тук да си пием чая. Но виждам, че нямате въпроси към двойника на следователя Турецки. Мълчанието ви приемам като съгласие за варианта „Димна завеса“ — каза Ваганов и ми се усмихна. — Това е всичко, Сергей Сергеевич. Благодаря ви, че дойдохте при нас, благодаря ви за съгласието и повече не ви задържам. Но ние пак ще се срещнем и не само веднъж… А засега постъпвате на разпореждане на Фьодор Устимович.
Почувствах на рамото си лекото докосване на подполковника. Това беше знак да ставам и да се махам.
Признавам си, че бях объркан и отказвах да приема за вярно онова, което бях чул, но до мен на масата седяха солидни побелели хора, блестяха генералските звездички на пагоните — уви, всичко това не можех да прибавя към многотомното дело на гекачепистите, защото следствената група се ръководеше от Костя Меркулов…
— Потресен съм — прошепнах с треперещи устни. — Просто съм потресен!… Мислил ли съм някога, че ще вляза в историята като Каракозов или Засулич! Вие ме правите направо на София Петровска, само че без фуста!
— Да, да, без фуста и без глупости — сухо отвърна Ваганов. — Вървете! Свободен сте.
— Но кой ще ми разкаже за онзи следовател, за работата му, за приятелите му? С какво се е занимавал в последно време? Нали трябва да зная нещо!
— Ще научите. Вървете — още по-сухо ми каза генерал-майорът и махна с ръка, показвайки на подполковника да ме изведе от бункера.
Реших да прибавя още малко чувство и с пресекващ глас казах, протягайки ръка на генерал-полковника:
— Благодаря ви за всичко… За доверието…
Генералът погледна към протегнатата ми ръка, усмихна се кисело и леко я стисна.
Отново кимнах, както при влизането ми при заговорниците, и исках да изкажа още раболепни благодарности, но подполковникът вече настойчиво ме потупа по рамото и ме побутна към вратата.
Зад гърба ми блиндираната врата безшумно се затвори.
Поведоха ме по същия път навън от подземието, предавайки ме от един военен със сини пагони на друг.
Докато се качвах в черната волга, още веднъж се огледах, по-внимателно отпреди. Видях, че по края на пистата тичат тридесетина мъже, облечени в маскировъчни униформи и голи до кръста. Това не бяха войници на срочна служба. Не! Без съмнение бяха от отряда със специално назначение. Може би някои от тях след известно време щяха да ме следят, когато отида в Москва…
Може би някои от тях в определения ден, 26 март, „случайно“ щяха да се окажат около телевизионната кула, край Държавната банка, край Министерството на външните работи, около Академията на Генералния щаб и Министерството на отбраната…