След дългите дни на заточението си Найдьонов се радваше на тази разходка, въпреки че трябваше да върви редом с ненавистния и презиран от него Ваганов.
Дежурно позаинтересувал се от здравето и живота му в Илинское, Ваганов мина направо на темата:
— Надявам се, че всичко е готово? Уговорените срокове отдавна изтекоха. Беше обещал да завършиш работата си около Нова година. Вася, не ми се иска да ме огорчаваш. Кажи ми, че всичко е готово, че още утре можем да извършим предварителните изпитания по насочването на ракетите! Аз вече се разпоредих да разорат в снега на полето траншеи в съответствие с улиците на столицата. Направихме и макети на сградите… Така че сега думата е твоя.
— Не, не съм готов. Нищо не е готово! Още не съм направил поправките с географското и геомагнитното разположение на обектите — навъсено отговори Найдьонов, вдишвайки с наслада студения мразовит въздух.
— Мога да ти изпратя помощници от моите ракетчици. На твое разположение ще бъдат най-мощните компютри! Какво още ти трябва? Защо не си готов? — извика Ваганов.
— Защото не искам, Андрей Викторович!
— Какво не искаш? — изкрещя генералът.
— Не искам да участвам в тази работа. Размислих…
— Василий, ти чуваш ли се какво говориш?
— Разбира се. Не искам по моя вина да загинат хора!
— Само не ми развивай демагогията си! — извика пак Ваганов. — А не те ли вълнува, че по твоя вина ще загине цялата нация?
— Не — равнодушно отвърна Найдьонов и се зави във ватенката.
По бетонната писта вятърът навяваше сух снежец, завърташе го и се опитваше да го хвърли в лицето на Василий.
— Май че и за себе си не ти е жал — заплашително каза Ваганов.
— Не ми е жал… Така излиза.
— Вася нещо не мога да разбера… Ти отказваш да работиш над онова, което трябва да направиш, така ли?
Найдьонов замълча. Той гледаше към черното беззвездно зимно небе и мълчеше, мислейки за нещо свое.
— Не чувам еднозначен отговор! Ако се отказваш, значи…
— Не, не се отказвам! Нещо ми стана. Извинете, Андрей Викторович — изведнъж съвсем раболепно заговори Найдьонов.
Ваганов недоверчиво го изгледа.
— Нещо не ми харесват твоите засечки. Ако не жалиш себе си, кажи ми направо. Нашите отлични ракетни специалисти ще свършат и твоята работа. Те не по-лошо от тебе ще се справят с препрограмирането, но това ще ни отнеме повече време. Така че… Защо не си готов?
— Защото ми е жал за хората… затова! — изведнъж закрещя в лицето на генерала Василий Найдьонов.
— Само не ми крещи, момченце! С мен не може така да се говори! Мислиш ли, че и на мен не ми е жал? Жал ми е! Но ти помисли — какво значат няколко души, които ще загинат, заради целостта на нацията, заради разцвета на народите! За свободата и демокрацията винаги е трябвало да се плаща. И да се плаща с живот! Така е подредена историята и нищо не може да се направи… Така че кога ще насрочиш изпитанията? Кога ще е готова програмата ти? Утре? Вдругиден?
— Не, след три дни. Трябват ми още три дни. Само три. Обещавам изпитанията да преминат успешно — без желание, през зъби изплюваше думите Василий.
— Внимавай, Вася! Ако след три дни не е готово всичко или изпитанията не са успешни, много рискуваш! Прекалено много рискуваш — каза злобно Ваганов и се обърна назад към светещите прозорци на двуетажното здание в края на пистата.
— Прекрасно разбирам, че рискувам не друго, а живота си. Нали знам, че като минат изпитанията, и ще ме очистят.
— Кой ти каза? — закрещя Ваганов. — Кой ти внушава такава глупост?
— Никой, чувствам го! Да не би да греша? — Василий погледна ярко осветеното лице на генерал-майора.
Ваганов недоволно клатеше глава и се мръщеше — или от вятъра, или от истински гняв.
— Разбира се, че бъркаш, скъпи мой! Диви, глупави фантазии! Да не мислиш, че ще те забравя, като дойда на власт? Мислиш ли, че няма да изпълня обещанията си? Прекрасно помня всичко — ти веднага ще бъдеш назначен за главен конструктор на коломенското конструкторско бюро, както съм ти обещал! Защо трябва да затривам талантливите мозъци на собствената си страна? Не ми ли вярваш?
— Вярвам… Може би… — неохотно отвърна Найдьонов.
— Много добре! Значи разбираме се след три дни…