— След три.
— Добре! Решавай сам — или изпитанията ще минат успешно, или ти отсичам главата. Надявам се, че правилно си ме разбрал? Не те заплашвам. Опитвам се да те спася.
— Благодаря за грижата — усмихна се накриво Найдьонов и се уви още по-плътно във ватенката, скрил брадичката си в яката.
4.
Край на разследването
Федя Полетаев нямаше никаква възможност да стигне до Турецки.
След идването на генерала, и то посред нощ, надзирателите, изглежда, нямаха никакво намерение да спят. Те пляскаха картите в стаята си, вратата към коридора беше отворена и Федя нямаше как да се промъкне незабелязано при Турецки. Щяха да възникнат неприятни въпроси — какво търси в отделението на Ваня Кошкин в такъв късен час…
А подобни въпроси той не искаше да чува, още повече сега, когато в джоба му тежеше пистолет.
В другия край на коридора, във втората стая на надзирателите с отворената врата също не спяха.
Все пак Фьодор Полетаев реши да рискува. Внимателно приближи до втората отворена врата и като видя, че единият от надзирателите чете вестник, а другият е зает с решаването на кръстословица, реши — каквото и да става, ще се промъкне незабелязано към другия край на коридора, където се намираше килията на полковник Васин. Обратно все някак ще излезе — Господ ще му помогне да се промуши пак незабелязано.
Ключът стана за килията на Васин.
„Добре, че поне не успяха да сменят ключалките — радостно помисли Полетаев. — Сега сигурно всеки ден ще се мотаят из зоната. Може не само по прозорците, но и на вратите да прокарат сигнализация. А може би генералът да е измислил и нещо по-лошо…“
Когато Полетаев влезе в килията на Васин, онзи се беше увил презглава със скъсаното одеяло. Полетаев тихичко затвори вратата зад себе си и прошепна:
— Ей, полковник, спиш ли?
Васин се размърда под одеялото и после седна на леглото. Той се огледа уплашено, но разбра, че Полетаев е сам в килията му и се поуспокои.
— Спях. Какво има?
— Не ме ли позна?
— Май, че те познах — недоверчиво каза Васин.
— На, дръж! — Лекарят измъкна джобно ножче и му го подаде. — А за нашия следовател съм приготвил нещо по-сериозно. Не намерих шило у дома, но мисля, че и това може да ти свърши работа.
Васин разтвори ножа — острието му беше наточено и достатъчно дълго.
— Добре. Благодаря ти, ако не се шегуваш.
— Там е работата, че не се шегувам — каза Полетаев, присядайки на края на леглото. — Генерал Ваганов е пристигнал. Не си ли се срещал още с него?
— Не, но се надявам скоро да го видя — подсмихна се Васин и подхвърли ножа в ръката си. — Благодаря ти още веднъж.
— Само бъди внимателен и не прави нищо, преди да му е дошло времето. Скоро тук ще дойдат следователи от Москва, а и милицията ще се появи. Утре ще се свържа от районния център с Московската прокуратура. Разбра ли? А това ти го давам за всеки случай…
— Как е Юрка Корольов? — попита Васин.
— С него всичко свърши. Утре ще го погребваме… Не мога повече да се застоявам. — Полетаев се надигна, приближи се до вратата и се усмихна: — Постарай се да не се поддаваш на Кузмин. Гледай да не те направи на идиот, преди да са дошли следователите.
— Ще се постарая.
Федя Полетаев внимателно излезе от килията, безшумно заключи и си тръгна.
Той успя да се промъкне незабелязан покрай вратата на надзирателите — както и преди, те се занимаваха с кръстословицата в „Смоленски новини“.
При Турецки Федя Полетаев не можа да се промъкне. Реши да изчака до следващото утро.
Цяла нощ кошмари преследваха Турецки. Той се събуждаше и си спомняше как беше сънувал Наполеон. А виж, че сънят му се оказа пророчески!
„Лудите хора живеят в луда страна — размишляваше той, загледан в мъждукащата лампичка, горяща денонощно под тавана. — Луди хора искат да управляват тази луда страна, тази странна Русия. Наистина това не е Европа, но не е и Азия — многоезична, робски покорна, безкрайно богата и бедна страна… Страна на лудите парадокси! Бих искал всичко, което става с мен, да е само лош и страшен сън… Ако не познавах нашата история, нямаше за нищо на света да повярвам, че е възможно да се случи подобно нещо. И с кого — с мен, със старши следователя Турецки! Ако Костя Меркулов не се занимаваше с гекачепистите, можех да приема онова, което ми разправяше Ваганов, за лудешко бълнуване. А пък заседанието на бъдещите диктатори на страната бих преценил като сборище на болни хора, обладани от мания за величие. Но уви, Таня Холод и Гусев са взривени в мерцедеса и делото по случая е предаден пак на ония от Комитета… Меркулов буксува със своите превратаджии… И всичко това, колкото и фантастично да звучи, е днешната ни безумна реалност, в която и аз съм затънал до уши!… Полетаев… Какво ли става с него? Да изчакаме до сутринта. Главното сега е никой нищо да не разбере. Главното е да издържа ден-два и да доиграя ролята си гладко и без гафове…“