Рано сутринта дойде медицинската сестра, която днес беше учудващо мила и словоохотлива. С нея бяха и двама надзиратели. Изрусената блондинка Клава чуруликаше и ме питаше дали не искам нещо. Може би искам да се окъпя? Ако искам, трябва да отидем до къщата на главния лекар Кузмин. Клава ми каза, че умее и да подстригва и може мъничко да подкъси моята израснала коса.
Разбрах, че вече почти не ме броят за болен. Само двамата надзиратели май не споделяха мнението ми — те ме гледаха с явно неудоволствие.
Казах, че няма смисъл да заключват килията ми — все едно, няма да избягам. Сестрата каза, че ще попита главния лекар.
После ме попита какво искам за обяд. Специално за мен можели да приготвят банички с месо или сарми, или нещо друго по мое желание.
Отвърнах, че нищо не ми трябва и вече съм свикнал с тукашната отрова. Още малко ще потърпя… Докато не ме изпишат.
Клава потвърди, че работата наистина отива натам — към изписване, понеже ме считали вече за оздравял. При мен била настъпила трайна ремисия. Думата „ремисия“ не ми хареса, но че е трайна — с това се съгласих, казвайки на Клава, че аз наистина съм издръжлив мъжага.
Тя ми се усмихна и каза, че мога да се поразходя из болничните коридори преди закуската, ако не избягам, разбира се.
Страшно много се зарадвах на тази мъничка свобода, но не дадох вид.
Единият надзирател намръщено уточни, че мога да се разхождам само в своето отделение и още е рано да излизам навън. Не ми обясни защо е рано.
Заедно със сестрата и надзирателите, аз вървях по дългия коридор на отделението, в което нямаше почти никой, ако не броим двамата болни, които миеха пода, и един надзирател, който ги следеше.
Вратите, които водеха към отделението, бяха заключени. От стаите с повече легла се дочуваше приглушен говор. Болните затворници се събуждаха.
Спрях пред малко квадратно прозорче, от което се виждаше пейзажът зад манастирската ограда.
В далечината тъмнееха мъничките къщички на Илинское. През селото течеше сега замръзналата и покрита със сняг река Десва. Далеч, като черна точка, към реката се приближаваше жена с кобилица. Тя се качи на дървеното мостче и напълни кофите си от дупката в леда.
С учудване изведнъж видях, че под самия бряг на психозоната има още една дупка и в нея се плискаше мъж. Той излезе от водата и започна бързо да се разтрива с кърпата си. После направи няколко гимнастически упражнения.
След няколко минути мъжът грабна кожуха си и се затича към зоната по тясната, едва забележима в снега пътечка. Реших, че това ще е някой от надзирателите или войниците от охраната, който моржуваше…
Надявах се, че сега, рано сутринта, ще мога да видя Полетаев. Стигнах до края на коридора и се спрях пред решетъчната врата, която, изглежда, разделяше второ от трето отделение. И тази решетка беше заключена, което не беше се случвало преди.
Постоях около десетина минути до решетката, надявайки се да зърна в коридора на трето отделение поне някоя от сестрите и да я попитам за Полетаев, но коридорът си оставаше празен.
На закуската в общата столова го видях най-сетне. Изглеждаше разсеян и сънлив и реших, че е проспал вечерта. Федя не се реши да се приближи до мен.
Сега аз седях на отделна масичка в ъгъла до прозореца. И щом бях в столовата в цивилния си костюм, явно не ме брояха вече за идиот. Мнозина ме поглеждаха с учудване, понеже помнеха, че до неотдавна бях облечен в същите дрехи като тях.
След закуската Сипаничавия ми каза, че мога да отида в своята обител или ако искам да се поразходя навън. Казах му, че разбира се, ще се поразходя из двора и ще подишам малко зимен въздух.
Федя ме догони, когато слизах по стълбите. Изравнявайки се с мен, той мушна пистолета в ръката ми и аз бързо го скрих под ризата си, зад колана на панталоните. Полетаев ми прошепна в крачка: