— Днес следобед ще отида до районния център. Къде беше?
— При Ваганов — също така тихо му отвърнах.
— Нещо сериозно ли?
— Не, глупости. Той ме назначи за прокурор на Смоленска губерния — усмихнах се аз.
Федя Полетаев направи учудена гримаса, но чу стъпки зад гърба ни и бързо изтича по стълбите надолу.
Останах в двора, а Полетаев изчезна в шивашката работилница, от която след малко изнесоха един прясно скован груб ковчег. Двама от болните носеха ковчега към склада, в който, както предполагах, трябваше да е тялото на Юрий Корольов.
На двора се показа червеноликият и пращящ от здраве Кошкин. По походката му познах човека, който, сутринта се плискаше в дупката на леда. Той също отиде към склада.
Малко след това, под контрола на надзирателите, закованият ковчег беше изнесен извън манастира и го понесоха по пътечката, през реката, по посока на селото. Аз изпратих с тъжни мисли траурната процесия.
Стори ми се странно, че не погребаха Корольов в малкото гробище до зоната, а го помъкнаха към селските гробища. Предположих, че инициативата е на Кошкин или може би на Фьодор Устимович.
На двора се появиха пет-шест войничета от вътрешните войски, които влачеха две подвижни стълби. Започнаха да прокарват по стената някакви проводници. Разбрах, че това е сигнализация, и този факт никак не ми хареса.
Поисках от сестрата ролка скоч, като обясних, че искам да преместя портрета на президента на друго място в килията си. Тя се засмя, но ми даде.
Бързо преместих портрета, а с остатъка от лентата прикрепих пистолета под панталоните си над глезена.
Малко след това в килията ми дойде Сипаничавия и с явно изразено внимание ми каза, че самият Фьодор Устимович ще ме чака за обед. Много се зарадвах на тази новина. С пистолета на крака за мен вече не беше страшен никакъв главен лекар със спринцовките и компютърните си експерименти.
В средата на кабинета на Кузмин имаше маса, покрита с бяла покривка и наредена с хубави домашни съдбве. Проблясваха кристални чаши и чашки, бяха подредени бутилки с водка, коняк и минерална вода. Около масата се суетеше медицинската сестра Нина, завършвайки приготовленията си за тържествения обед.
Фьодор Устимович очакваше не само мене. На масата бяха сложили четири прибора, а около нея — четири стола.
Сипаничавия ме придружи до кабинета на главния лекар и аз седнах на кожения диван, следейки как сестрата дооправя масата. В кабинета нямаше никой друг и аз взех от дивана една папка, забравена от някого. Разтворих я и едва не извиках от учудване.
В нея имаше куп снимки. Най-отгоре лежеше фотографията на Костя Меркулов. Той беше сниман на улицата, докато разговаря с някого, сочейки встрани с димящата си цигара.
Чух стъпки в коридора, бързо затворих папката и станах.
Влязоха Фьодор Устимович, след него генерал-майор Ваганов и след тях един майор от авиацията — простак с тлъста мутра, доста висок и много късо подстриган.
— Ето ни и нас, Александър Борисович — каза Кузмин. — Вече така ще ви наричаме. Сигурно ни чакате отдавна?
— Не. Радвам се да ви видя — усмихнах се сухо и стиснах протегнатите ръце на Ваганов и Кузмин. След това стиснах и ръката на майора.
— Леонид Брагин — представи ми се той.
— Моля, заповядайте да отбележим началото на великите дела — каза Кузмин, посочвайки с широк жест масата. — Малко, но от сърце.
— Вие май сте решили от тази зона да направите санаториум — казах леко сервилно на Ваганов. — В последно време все нещо боядисват, ремонтират, монтират някаква сигнализация…
— Да, стараем се — кимна той. — Ще го направим образцово заведение. Илинское ще ни е много нужно в бъдеще! — трепна усмивка на тънките му извити устни.
— Е, какво, да започваме, господа — каза весело Кузмин, наливайки водка в чашките.
Майор Брагин си сипа малко коняк.
Надигнахме чашките и Ваганов произнесе своя тост:
— За началото на славните ни дела!
Всички отпихме и замезихме с току-що задушено месце. Сестрата ни сервира салата от консервирани раци, която сама беше приготвила.
— Благодаря, ние сами ще си вземем — каза Кузмин, намеквайки й да ни остави насаме.
Тя излезе от кабинета и внимателно затвори вратата.
Аз наблегнах на салатата, защото ми се стори много вкусна след болничната храна, от която на човек му се повдигаше.