— Турецки може ли да пие? — изведнъж попита Ваганов с явна тревога в гласа. — Да не възникнат някакви усложнения?
— Сигурен съм, че вече няма никаква опасност — отговори Кузмин. — Но все пак, по-добре е да се ограничите, Сергей Сергеевич, тоест Александър Борисович. Ние все още не сме изпробвали един от препаратите. Макар че той действа дори по-ефективно в съчетание с алкохола. Също като №9, но по-добре е да не прекаляваме. — И той отмести чашката ми. — Извинявай, Александър Борисович, но по-добре е да пиеш минерална вода.
Аз равнодушно свих рамене и казах, че светилата на медицината разбират по-добре тези работи.
След като хапна малко, Ваганов стана, взе папката от дивана и ми я подаде. Започнах да разглеждам снимките в нея. На гърба на всяка бяха изписани името, фамилията и длъжността на лицето. „Вячеслав Грязнов…“ Аз повъртях снимката в ръцете си и попитах Ваганов:
— Кой е този?
— Не го ли помните, Александър Борисович? — учуди се генералът.
— За първи път го виждам.
— Това е бъдещият ви колега в работата. Добре го запомнете! А на тази снимка е Меркулов — държавен съветник от правосъдието трети клас. Той разследва делото на гекачепистите. Той е ваш приятел и началник…
— Началник? — намръщих се аз.
— Точно така.
— А този кой е?
— А това сте вие — усмихна ми се Ваганов.
Гледах собствената си снимка, на която бях заснет на гробищата по време на погребението на Татяна Холод. Тук имаше около петнайсет мои снимки. Имитирах учудване и попитах:
— Не може да бъде! Колко си приличаме! Това е просто фантастично! Изключително нещо, толкова много да си приличаме — клатех глава аз.
Ваганов и майорът се споглеждаха и се съгласяваха с мен.
— Е, щом толкова много си приличаме с този следовател, тогава няма да има никакви проблеми! Само че трябва много добре да запомня всички и освен това ми е нужна… как се казваше… това де? Нужна ми е легенда! Къде е сега този следовател? Жив ли е Турецки, или не?
— Жив е, но е прибран на сигурно място. Лежи в затвора в Германия — отвърна ми Ваганов.
— Какво е направил?
— Разследвал е убийството на някакъв банкер и някаква журналистка. Но неуспешно! Хлътнал е в някаква кална историйка в Германия и немците го прибрали.
— Ясно, мътна работа — замислено казах аз. — А какъв е бил онзи банкер, някой злобар ли? Кой го е пречукал?
Вместо отговор Ваганов кимна към майор Брагин. Първоначално направих учудена физиономия, а след това лицето ми се изкриви от ненавист.
— Леонид, ти ли очисти банкера?
— Не, не съм аз, или по-точно не само аз… Но ние избързваме, Александър Борисович. Аз вече приключвам отчета си за вашето разследване на това убийство. Скоро ще можете да го проучите в свободното си време.
— Но кой е убил банкера и журналистката? Много ми е интересно — казах аз и отместих чинията си, за да покажа, че следя внимателно разговора.
Майор Брагин погледна към Ваганов и онзи кимна в знак на съгласие.
— Тя сама си е виновна — започна майорът.
— Ама и ние сме си виновни! — прекъсна го Ваганов. — По-точно, аз допуснах грешка, че разреших на тази кореспондентка да посети военното ни градче.
— Журналистката е научила за плановете ни? — възкликнах с престорен ужас.
— Не, нищо не научи — намръщено отговори Ваганов. — Придума ме онзи Гусев, председателят на управителния съвет на „Славянска банка“. Тази журналистка му била приятелка. Каза, че трябвало да ни заснеме за историята и да състави хроника на събитията… Но той излезе проститутка и ние го очистихме заедно с журналистката.
— Двамата заедно?
— Да! И стана много сполучливо — двамата с един куршум — добави Брагин самодоволно.
— Ама този банкер ваш човек ли беше?
— Да. Беше — кимна Ваганов. — През неговата банка превеждахме парите от продажбата на някои видове оръжие в чужбина. Сега търсим други канали. Не мога да се доверя на заместниците му.
— Какво оръжие продавахте… ако не е тайна? — невинно попитах аз.
— Дребна работа. Най-голямата сделка, която успяхме да направим, беше продажбата на партида „Пика-2“ на един източен немец. Но Гусев реши да присвои част от парите и да ни предаде на контраразузнаването… Наложи се да изземем всички материали от журналистката и да наложим „последно предупреждение“ с летален изход — усмихна се Ваганов. — Вашият двойник, онзи следовател Турецки, се занимаваше с разплитането на тази история. Но, уви, нищо не се получи — добави, усмихвайки се, генерал-майорът.