Останах сам на масата, напълно съсипан от чутото. Нямах сили дори да изтичам в коридора и да изстрелям в тила и на тримата по един куршум. Дори не мислех за това, защото видях до вратата да стоят двама нови надзиратели с кобури на коланите.
След известно време се надигнах тежко от стола и излязох в коридора. Надзирателите ме чакаха и под тяхната охрана се прибрах в килията си и рухнах на леглото.
Мислех, че сега няма да ме заключват, но Сипаничавия каза, че ще мога да ходя из психозоната свободно чак утре.
„След като ми зашие Кузмин онази ампула“ — помислих аз.
5.
Сбогом, „Армейска Панама“!
Фьодор Полетаев тръгна към село Илинское, надявайки се да успее да стигне преди колата, която два пъти на седмица докарваше хляб в селото.
Но беше закъснял и камионът вече го нямаше. Бяха разтоварили хляба и той беше заминал. Тогава Федя излезе на междуселския път, но и той беше пуст. Даже коловозът от камиона вече леко беше покрит със снежец. Постоя половин час, върна се в селото и зачука по вратата на тракториста.
Но местният тракторист му каза, че няма и капка бензин, а дори и да имаше, пак нямало да тръгне, защото е запалил банята си.
Лекарят разбра, че положението му е безнадеждно. Изключително глупаво щеше да бъде, ако отиде у председателя и оттам звъни до районния център — селото също се свързваше през централата на летището.
Вече беше решил да се връща обратно, когато чу шум от приближаващ се мотор. В селото пристигна военен камион.
Фьодор се затича срещу колата, размахвайки ръце. Камионът спря и Полетаев скочи в кабината. Зад волана седеше някакъв капитан от авиацията. Отиваше до районния център и се беше отбил в селото да прибере обещаната му прясна сланина.
След няколко минути той натовари сланината и тръгнаха към Сосновка по едва забележим път, прокаран през безкрайните заснежени поля, редуващи се тук-там с редки хълмчета и горички.
Капитанът си подсвиркваше, разказваше стари вицове и не се интересуваше особено защо лекарят от психозоната отива до районния център.
Фьодор му каза, че отива до пощата да съобщи, че племенникът му се е разболял.
Капитанът спря пред пощата, която за щастие все още беше отворена. Фьодор помоли пощаджийката, която лениво лющеше семки и гледаше в екрана на малкото телевизорче, да го свърже по-бързо с Москва. Но нямаше късмет. Трябвало да чака час, а може би и два, защото линията била претоварена. Не се приемаха и спешни поръчки.
— Прекалено много сте, дето искате Москва — недоволно каза момичето. — А когато трябва да плащате, никакви ви няма. Една фирма тук вече е задлъжняла с петстотин хиляди, но не плаща. Сигурно скоро никакви поръчки няма да приемаме.
Полетаев реши, че нищо няма да постигне с излишно спорене.
— Поне телеграма мога ли да изпратя?
— Колкото искате. Дори и десет — отвърна момичето и неохотно се откъсна от телевизора си.
Фьодор написа текста, който му беше казал Турецки, и се подписа „Пряхина“. Момичето му обеща, че веднага ще предаде телеграмата, но се учуди малко, че е адресирана до главната прокуратура. Фьодор й каза, че така трябва, и отиде да търси кола, която да го откара до Илинское преди настъпването на нощта.
Федя Полетаев не знаеше, че няколко минути след като излезе от пощата, там влезе капитанът със сините пагони. Той се заинтересува каква телеграма е изпратил лекарят от психозоната и дали е предадена.
— Аз съм от военното разузнаване, миличка. Дай ми телеграмата мирно и кротко — заплаши той момичето. — Според нашата информация този лекар готви бягството на един затворник, бивш прокурор, и с телеграмата съобщава за това на своя съучастник от прокуратурата.
Момичето страшно се уплаши. Предаде бланката, написана от Полетаев, срещу обещанието на капитана, че утре ще й я върне. Какво значение имаше кога ще бъде изпратен текстът — дали тази вечер или утре сутринта. Важното беше да бъде осуетено бягството…
Седях в килията си, подпрял брадичка с ръце, отдаден на нерадостни размисли. Погледът ми мрачно дълбаеше портрета на президента, окачен на стената.