Оставаше само да започна да редя кибритени клечки, за да заприличам напълно на Щирлиц, но пък също като него трябваше много да се пазя. Ако се случеше нещо с мен, тези мръсници като нищо можеха да стигнат до властта…
Какъв дяволски план бяха съчинили — да направят от мен някакъв тъп робот убиец! Но дори и да не успея да използвам онази цигарена кутия-бомба, те сигурно имат и други варианти за заграбване на властта! Имаше и вариант №1 — да бъдат ударени с малки ракети всички правителствени учреждения в Москва…
С една дума — пълна лудост… Хитлер и Сталин също са били параноици… Чудовищни времена!
Ами ако Ваганов има и някой друг освен мен, някакъв друг „космонавт №2“, мой дубльор? Ако Турецки се провали, на сцената ще излезе дубльорът. Може той да е основният убиец на президента… Дали не би могъл да бъде майор Брагин?
Едва не подскочих при тази мисъл. А мен ще ме използват за „димна завеса“, за отвличане на вниманието?
Но това означаваше, че рискувах страшно много! Утре Кузмин ще ми разпори корема… А това никак не ми се иска! Федя Полетаев! Сега всичко зависеше от него! Дали беше успял да се свърже с Москва?
Федя Полетаев се върна в Илинское по тъмно. Той пристигна с шейна, впрегната с едра кобила. Беше успял някак си да уговори собственика да го превози срещу три бутилки водка.
Днес в зоната дежуреше главният лекар. Затова и Федя свърна към дома си, за да хапне и да опита поне малко да поспи след всичките последни безсънни нощи.
Приближавайки към къщата, Полетаев видя, че около вратата тъпчеха на място, за да не замръзнат, двама надзиратели и войник от охраната.
Оказа се, че главният лекар го вика за нещо много важно. Полетаев се разтревожи — какво би могло да се е случило? Да не би някой да е направил скандал в отделението му? Ами ако това повикване е свързано с изчезването на пистолета? Да не би да е установил подмяната на шише №9?
Полетаев тръпнеше от догадки. Сърцето му подсказваше, че това повикване не е случайно и съвсем не е свързано с отделението му. Защо ще трябва да изпращат трима души?
Когато влезе при Кузмин, главният лекар му се стори някак необикновено любезен и приветлив. Фьодор Устимович му предложи чай или кафе. Федя не отказа. Кузмин каза, че генерал Ваганов е поискал спешно да се срещне с него. Вече бил тръгнал и скоро ще пристигне в Илинское.
Ваганов не пристигна сам, а с някакъв майор, когото Полетаев не беше виждал досега.
Щом влязоха в кабинета, където Федя пиеше вече втората чаша чай, Ваганов изрева още от вратата с изкривено от ярост лице:
— Какво, става тук? Да не сте откачили съвсем? Кой е този лекар и защо не го познавам? — и като се обърна към майора, заповяда: — Брагин, действай!
Още с първия си въпрос майор Брагин притисна Полетаев до стената.
— Къде беше днес?
— Аз ли? Ходих до районния център по работа.
— По каква работа?
— Отидох до пощата, надникнах в магазина… Всъщност какво се е случило? Защо да не ходя до центъра, когато съм свободен от дежурство? — опита да се оправдае Федя, макар че прекрасно разбираше защо му задават точно тези въпроси.
Брагин измъкна телеграмата, на която собственоръчно, с Федината ръка, беше написан текстът на Турецки, и завря бланката в лицето на лекаря:
— Твоя ли е телеграмата?
Федя мълчеше.
— Не чувам отговор! — закрещя майорът.
Полетаев разбра, че няма смисъл да отрича. По някакъв непонятен начин вместо в Москва телеграмата беше попаднала в ръцете на този всесилен генерал. Той трескаво мислеше: „Трябва да спася Турецки и полковник Васин! Трябва да ги предупредя! Но как?“
— Кой е този „блуден син“? Казвай, копеле! Иначе ще ти размажа мозъка на стената! — крещеше майорът.
— Мой роднина — жално отговори Федя Полетаев, съжалявайки, че беше дал пистолета на Турецки. Макар че вече беше все едно — в положението, в което се намираше, едва ли би могъл да го използва.
Майорът рязко и силно удари Федя през лицето с ръба на дланта си. Полетаев рухна в коженото креело и от носа му шурна кръв.
— Казвам ви, че е мой роднина…
— Откога се казваш Пряхина, а? — изсъска Ваганов и се наведе над лицето на Федя. — За последен път те питам — кой е „блудният син“?
— Няма да ви кажа… — застена Полетаев, размазвайки кръвта по лицето си.
— Майоре, пускай го в разход — кимна Ваганов. Онзи измъкна пистолета от кобура си и го долепи до слепоочието на лекаря. — Гад такъв! Чакам само петнадесет секунди! — каза генералът и демонстративно вдигна ръката с часовника си. — Минаха пет секунди… Десет секунди… Дванадесет… Четиринадесет!…