Веднага щом излязоха от килията на Найдьонов, Фьодор Устимович изломоти с треперещи устни:
— Андрей Викторович, но нали вие сам… Вие заповядахте нищо да не предприемаме с Найдьонов! Аз просто не съм и помислил, че той може…
— Млъквай, куче мръсно! Върви и веднага му шибни каквото трябва! След половин час да е мек като памук. Веднага! Бегом! — закрещя Ваганов. — Стой! Преди това с надзирателя и с ключовете — при Турецки!
Фьодор Устимович виновно се заусмихва с треперещи устни, нещо изфъфли, а после затича по коридора, оставяйки Ваганов и майора сами.
Лежах, облечен с костюма си, и се взирах в усмихващия се президент.
Изведнъж чух в коридора някакви викове откъм отделението. Надигнах се на лакът и се заслушах. Тишина…
Тревогата ми нарастваше и достигна предела си, когато чух нечии бързи стъпки в коридора и те спряха пред килията ми. Усетих, че става нещо нередно и проверих пистолета под възглавницата. Бях го сложил там, за да мога да го измъкна мигновено. Свалих сакото си, разкопчах ризата и се престорих, че се готвя за лягане.
Пръв в килията ми влезе майор Брагин. След него — Ваганов и накрая на прага застанаха надзирателят и медицинската сестра Нина. Зад гърба й имаше още някой — май че беше Кошкин с бялата си престилка.
Още от изражението на Ваганов усетих нещичко, но от обувките и ризата му, изцапани с пресни капки кръв, която още не беше успяла да изсъхне, разбрах, че е настъпил онзи решителен момент, заради който се намирах тук през цялото време.
— Андрей Викторович! — радостно възкликнах аз. — Защо идвате толкова късно? Да не се е случило нещо? Аз вече исках да си лягам…
Ваганов грубо ме прекъсна:
— Ти, Турецки, не знаеш ли случайно кой е „блудният син“? Как си с паметта?
— С паметта? Странен въпрос… — Печелех време, докато измъкна пистолета изпод възглавницата. Стрелях без предупреждение в майора. Той изстена и започна да пада, стиснал с ръце корема си. — Ръцете! — изкрещях аз. — Никой да не мърда! Стрелям без предупреждение! Горе ръцете! — Държах на мушка лявото око на смаяния Ваганов, който бавно, както и другите, вдигна ръцете си. — Ще стрелям в генерала без предупреждение! Надзирателите, хвърли пистолетите на земята! Ваганов — с лице към стената! Никой да не мърда в коридора!
Ваганов се обърна към стената и аз опрях пистолета в тила му. Обискирах го набързо с другата ръка — той нямаше оръжие. Наведох се над лежащия на пода майор, който незабелязано се опитваше да докопа кобура си, но аз го изпреварих. Рязко измъкнах пистолета му и заврях дулото в гърба на генерала.
— В коридора! Никой да не мърда! Къде ви е оръжието? — закрещях срещу надзирателя, който беше замръзнал с вдигнати ръце и стреснато ме гледаше.
Той кимна към пода. Аз бързо вдигнах и неговия пистолет и го пъхнах в джоба на панталоните си.
— Кошкин, ключовете от килията на полковника! Надзирателят и сестрата — в килията! Кошкин, да се заключи килията! — крещях аз.
Сестрата и надзирателят послушно влязоха в килията с портрета на президента, окачен на стената, и стенещия майор на пода. Кошкин се опитваше с треперещи ръце да заключи вратата. Ваганов ме поглеждаше изкосо, като изплашен кон, но усещайки опряния на тила му пистолет, безропотно държеше ръце над главата.
— Моля ви, не трябва така, не трябва… — шепнеше Кошкин и все не успяваше да затвори вратата.
На долния етаж вече се чуваше шум. Тропаха врати. Няколко души тичаха по стълбата към втория етаж.
— Какво се бавиш, помияр! — изсъсках аз на Кошкин. — По-бързо, иначе ще глътнеш куршума!
Той най-после успя да заключи вратата.
— Къде е килията на полковника?
— Не знам… Не познавам никакъв полковник!
— Полковникът с амнезията! — извиках аз.
— Да, да, знам го, сега… само не стреляйте в генерала…
Аз още веднъж мушнах Ваганов в тила с дулото на пистолета и той забърза пред мен по коридора след Кошкин, който ни водеше и страхливо поглеждаше назад…
Василий Найдьонов очакваше гости.
Той отвинти едно металическо краче от стола си и го сложи на стелажа с книгите до вратата на килията — така че онзи, който влезе, да не го види, но той лесно да го достигне с ръка.