Включеният екран на компютъра премигваше със синята си светлина. Василий се втренчи в него. Изведнъж се уплаши, разбра, че е пропуснал да чуе как някой беше се приближил до килията му по коридора. Усети, че онзи погледна през шпионката и сега внимателно и тихо превърташе ключа в ключалката.
Вратата се отвори. Василий скочи и замря на място. На прага се появи Кузмин, а след него и един от надзирателите.
— Какво става, Фьодор Устимович? Не ви очаквах толкова рано… Защо не спите? Грижите за болните ли не ви дават мира?
— И ти, Василий, не си лягал. Защо?
— Ами така… Безсъница — сви рамене Найдьонов.
— Точно затова ти донесохме и приспивателно — присви очи Кузмин, показвайки малката, вече напълнена спринцовка.
Василий бавно и предпазливо се приближаваше към влезлите, стараейки се да е по-близо до стената:
— Приспивателно? Но аз не съм го искал! Какво искате да правите с мен?
— Няма нищо страшно, няма да те боли — сухо се усмихна Фьодор Кузмич. — Дай си ръката.
Той искаше да влезе по-навътре в килията на Найдьонов, но Василий изплашено се притискаше до стената, край стелажа с книги, беззвучно мърдаше устни и клатеше глава:
— Не, не… Какво е това? Не го искам. Защо…
— Нали ти казвам, приспивателно е. Няма нищо страшно — мърмореше Кузмин.
— Е, щом като е приспивателно… — жално изхленчи Найдьонов и вдигна треперещата си лява ръка.
Кузмин едва беше успял да хване лакътя му и да опъне кожата, търсейки вената, когато Василий напипа с дясната ръка металното краче от стола и с всичка сила го цапардоса по главата. Онзи тихичко изохка и започна да се свлича на пода.
В следващия момент Василий с мощен замах уцели между очите и хвърлилия се към него надзирател. Онзи изхриптя, олюля се, но продължи да откопчава кобура на пистолета. Но не успя. Василий още веднъж разсече въздуха с крачето от стола и го уцели във врата. Надзирателят падна.
Найдьонов побутна с крак лежащия неподвижно Кузмин. Той беше в безсъзнание и дори не изохка. Тогава Василий размаза с пета търкалящата се по пода спринцовка и я натика в мекия мъх на килима. След това измъкна пистолета от кобура на надзирателя, вдигна падналата връзка с ключове и изтича в коридора…
Той не знаеше накъде да бяга. Килията му се намираше на третия етаж, най-горе, под самия църковен купол.
Някъде отдолу, от втория етаж, се чуха гласове и изстрели. Василий се уплаши. Той държеше в ръцете си пистолет, но никога до този момент не беше имал работа с истинско оръжие. Хукна към другата страна на коридора, там, където никога не беше ходил, молейки се на Бога да не попадне в задънена улица. Сви зад ъгъла, спря и се ослуша. Отдолу отново прогърмя изстрел. Ясно се чуваше тропот на ботуши. Сигурно тичаха войници от охраната, а не надзирателите.
Найдьонов отново хукна й след няколко секунди едва не удари носа си в стената. Както се опасяваше, коридорът беше задънен. В този момент видя на стената малка желязна стълба, а в горния й край — квадратна вратичка, която трябваше да го изведе или на тавана, или на покрива на бившия храм.
Спомнил си за връзката ключове, Василий скочи на стълбата и трескаво се заизкачва нагоре. Започна да изпробва ключовете наред, търсейки нужния. И — о, щастие, един от тях пасна. Огромният катинар се отключи.
Той повдигна люка и отгоре го лъхна спареният мирис на птичи тор, влага и студ. Василий замря за секунда и се ослуша. Ботушите тропаха вече по коридора. „Като че ли са на третия етаж?… Да — на третия са! Тичат насам!“ Той не чака повече. Вмъкна се в люка и се оказа на тавана.
Подът беше гъсто осеян със замръзнали птичи изпражнения. Беше тъмно. Само в единия край, през малкото прозорче се промъкваше светлината от включения прожектор на улицата. Найдьонов се затича към този прозорец, подхлъзна се и се просна на курешките, примесени с пера, надигна се и отново затича, поглеждайки назад към вратичката. Видя, че някой вече се опитва да се вмъкне след него на тавана и зърна остриганата глава на войника от охраната, който държеше автомат „Калашников“.
Василий съвсем се обърка, като видя блесналото в полумрака черно дуло. Искаше да извика да не стрелят, но не можа. Стигна пръв до прозореца и с крак изби остатъците от стъклото, забравил, че стиска в ръцете си пистолет. Без да забелязва, че беше се порязал от острите краища на стъклата, той се промуши през кръглия отвор и излезе на покрива. Духаше вятър. Покривът беше почти плосък и по него нямаше сняг.