„Годинки, годинки, годинки… — помислих си с тъга. — Ето какво става. Пийнах съвсем малко, а се събуждам посред нощ и треперя. Изглежда, че остарявам. Нима? Не, що за глупави нощни измислици? Събудих се не от пиенето, което и не чувствах вече, събудих се… от какво се събудих? От студените тръпки? Не! Събудих се, защото нещо сънувах, нещо много важно, много топло и нежно за мен… Да! Сънувах Рита, Рита Счастливая! Такава, каквато беше преди девет години — красива и млада…“
Господи, колко пъти през тези отминали девет години се бях събуждал, както сега. Но по-рано се събуждах, защото в съня си успявах да спася Рита в последния момент.
И ето, че днес…
Започнах мъчително да си припомням подробностите от днешния сън. Днес аз първи забелязах автоматчика, който се криеше в храстите и ни държеше на прицел. Да, да, днес в съня си аз пак успях да извадя пистолета и да изпразня в убиеца на Рита целия пълнител! Рита изкрещя: „Саша!“ И видях, че зад гърба й стоеше Артур Красниковски. Ох, той все пак успя да хвърли въженцето на врата на Рита и…
Почувствах сълзите в очите си, увих се по-плътно в юргана и се напсувах за излишната сантименталност. Всичко това стана само защото още не бях се отърсил от съня.
Ах, да! Най-накрая се събудих. Спомних си, че Рита винаги идваше в съня ми в годишнината от гибелта й. Изглежда, че така мъртвите ни напомнят за себе си. Сигурно за тях е важно да ги помнят.
Размислите ми бяха прекъснати от шумното къркорене на водопроводните тръби в кухнята. Трепнах, спомняйки си за полковник Васин. Бях взел записките му със себе си и сега недочетеният ръкопис се търкаляше на шкафчето в антрето. Отидох да го прибера. Донесох го в кухнята, канейки се да продължа четенето на чаша чай с лимон.
Дали този ръкопис може да изиграе своята роля в делото на ГКЧП, с което се занимаваше Меркулов? Дали пък тази търговска авантюра от Германия не е свързана с финансирането на нашите превратаджии? В този живот всичко може да се случи — най-неочакваното и невероятното…
Отпих от горещия чай и отново разтворих „Записките на полковник Васин“.
„… С Коган се друсахме в камиона почти денонощие. Афганистанските нощи са много студени и ако не бяха топлите спални чували, нямаше да можем да мигнем. Аз обаче се заврях в два чувала, опрях на борда един матрак, покрих се отгоре с още три и заспах като заклан. Дори не чух, че се стреля безразборно.
Камионът беше спрял. Огледах се. Трасиращите куршуми летяха напреко на БМП-то, което също беше спряло. Куршумите в красива червена светеща редица бродираха черното кадифе на чуждото южно небе. Неочаквано, така както бяха започнали, изстрелите замряха. Чу се гърлена реч. Нашият придружител от БМП-то, свил дланите си като рупор, дълго викаше нещо по посока на хълма. След известно време от мрака се появиха трима муджахидини с автомати и тръгнаха към камиона, към нас с Коган. Потропаха с прикладите на калашниците си по борда, макар че не беше нужно да го правят, защото ние вече се бяхме приготвили да скочим долу.
Единият от муджахидините ми протегна ръка и аз недоумяващо погледнах Коган. А той, усмихвайки се, извади от някакъв таен джоб на шарената си хавайска риза две монети — наша желязна рубла и американска двайсет и петцентова монета. Подаде ги на афганистанеца. Онзи ги повъртя пред лъча на джобното си фенерче и кимна в знак на съгласие. Разбрах, че това беше паролата.
Измъкнахме се от каросерията и под дулата на автоматите дълго криволичехме по едва различимата пътечка, която осветяваше с фенерчето си водачът ни. Скоро стигнахме до малък, изграден от камъни пост, или караги, както го наричат те.
Новите ни придружители ни гледаха недоброжелателно. Накрая донесоха съветска военна радиостанция. Започнаха да разпитват за нас.
До сутринта седяхме клекнали на студения каменен под в очакване да ни изпратят транспорт. С първите лъчи на слънцето към поста се приближи стар, полуразбит автобус «Мерцедес» без стъкла и врати. Заповядаха ни да се качваме. Когато майор Коган поиска да скочи в автобуса, изведнъж го спряха и започнаха настойчиво и агресивно, жестикулирайки, да показват, че той никъде няма да върви. Ще замина само аз. Трябвал им само един човек, онзи, когото очаквал Селим ал Руниш. Този човек бях аз. След два дни трябваше да ме върнат по същия път с този автобус…
Границата с Пакистан в действителност не съществува. Във всеки случай на няколко десетки километра едва ли има и един пост за охрана. Но все пак бяха необходими предпазни мерки. Автобусът спря в малка мътна рекичка, която ми беше до коленете. На хълма се появи американски джип. Е, мислех си, в него накрая ще видя бившия си съученик Юрка Корольов. Но не стана така. В джипа седяха четирима другари азиатски тип, които веднага се заеха с мен, като че ли бях безсловесна кукла. Бързо ми завързаха очите с дълга черна чалма, която страшно вонеше на пот, и ме завряха между седалките на джипа.