— Полетааев! — завиках аз от двора. — Полетааев!
— Не викай! Той е мъртъв! — чух изведнъж гласа на Ваганов. — Току-що Кузмин го пречука…
— Аз ей сега тебе ще пречукам! Куче! — Нервите ми бяха опънати до краен предел. Чувствах, че ако сега не издържа и пусна един куршум в тила на Ваганов, щеше да ни бъде много трудно да се измъкнем.
Натиках генерала във вратичката на черната волга и седнах зад волана. Но Васин не бързаше да влиза в колата. Изглежда, че беше се заразил от моя пример, защото закрещя по посока на черните прозорци:
— Кошкин! Излизай! Бързо!
— После ще се разправяме с Кошкин — викнах аз на Васин.
— Кошкин!… Иначе ще застрелям генерал Ваганов! — не спираше да крещи полковник Васин, размахвайки пистолета.
Вратата се поотвори и от нея бавно излезе Кошкин. Още щом се появи, Васин изстреля четири патрона по него. Иван Кошкин падна.
В този момент някъде отгоре, от покрива, се чу дълъг автоматен откос, който направи на решето рухналия на снега полковник Васин.
— Тъпак! — развиках се аз. Исках да се хвърля към лежащия Васин, но в този момент Ваганов се размърда. — Къде? Сядай веднага!
Кракът ми отдавна натискаше педала на газта. Двигателят ревеше, но колата си стоеше пред широко разтворената желязна порта.
Аз отпуснах съединителя и волгата излетя през вратата.
Тя подскачаше по ямите на пътя. Ваганов, който седеше до мен на предната седалка, се подсмихваше. С едната си ръка стисках волана, а с другата подпирах хълбока на генерала с моя „Стечкин“.
— И къде ще ме откараш, Турецки? Може би при себе си в прокуратурата, а? — ухили се Ваганов.
— Точно така, в прокуратурата! Ще те закарам жив и здрав — кимнах аз.
— Хайде, давай да видим… Но ще ти кажа — ти веднага ми хареса. Още там, в Германия. Виждам, че си смелчага. Само че не ме мушкай така, че ще ми счупиш ребрата. — Ваганов се опита с лакът да отмести ръката ми, но аз още по-силно натиснах пистолета в хълбока му, така че той изстена.
— Млъквай, гад!
— Турецки, не разбираш ли, че вече всички войски са вдигнати по тревога? Все още можем да се разберем помежду си — каза той, разтривайки хълбока си.
— Мъж и жена могат да се разберат, но ние с тебе никога! — отвърнах му.
— Абе, следователю, да не искаш вместо нас с теб, разни продажни масони отвъд океана да управляват страната ни? Помисли, Турецки… Докато не е станало късно!
— Аз с тебе за Русия няма да говоря! Ще ти кажа само за Татяна Холод! — изкрещях му аз. — Ти пред мене ще отговаряш, а не пред военния трибунал… и за Таня, и за Гусев, за Самохин и за генерал Селдин…
Летяхме по снежния път, без да зная къде ще ме изведе. Все до някъде трябва да стигнем. Само не до военното летище…
Някакъв снегорин пресичаше междуселския път, по който пътувахме. Не знаех накъде да завия — наляво или надясно. Реших да свърна към лунния сърп, защото знаех, че Москва трябва да се намира на север от Смоленск.
Като видя минутното ми объркване, Ваганов изведнъж сграбчи с две ръце пистолета ми и го вдигна нагоре. В същия миг натиснах педала на спирачката и той силно се удари в предното стъкло. Колата поднесе към края на пътя, покрит с ледена корица.
Волгата започна бавно да се свлича по заледения насип.
Ваганов не пускаше пистолета и се опитваше да го изтръгне от ръцете ми.
Кракът ми се отметна от спирачката и автомобилът още по-бързо се запързаля надолу. Пуснах волана, грабнах с две ръце пистолета и натиснах спусъка. Прогърмя изстрел. На предното стъкло се появи дупка с многобройни пукнатинки, които го изпъстриха в миг.
Ваганов не се предаваше. Той пусна пистолета и ме стисна за гърлото с лапите си.
Чух пропукване и колата изведнъж започна да потъва. Разбрах, че волгата е стъпила върху леда на реката, който сега се чупеше под нас.
Аз се опитвах да се освободя от ръцете на Ваганов, вкопчени в гърлото ми, и стрелях още веднъж. Хватката на генерала отслабна.
Ледът трещеше и колата вече потъваше. За миг осъзнах, че ако хлътне под леда, няма да мога да отворя вратата. Блъснах я с крак и ледената вода нахлу в купето.