Едва сега разбрах, че не съм убил Ваганов. Генералът хъркаше, държейки се с ръце за окървавения врат.
Дори да успея да изскоча на леда, Ваганов нямаше да може да се измъкне от колата и щеше да се удави. Това не беше смърт за военен! Генералът трябва да умре от куршум!
— Прощавай „Армейска Панама“! — извиках аз и натиснах отново спусъка. Стрелях в слепоочието на Ваганов. Главата му клюмна към дясното рамо.
Колата беше до половината в реката и аз бях потънал до гърдите в ледените й води. Хвърлих последен поглед на окървавената, с изцъклени очи глава на генерал Ваганов и бързо започнах да се измъквам от колата, като се хващах за трошащите се остри краища на леда.
Няколко секунди след като бях успял да изпълзя на леда, волгата се скри под черната вода.
Пълзях към брега и усещах как костюмът ми, натежал от водата и полепналия сняг, става все по-тежък. Минаха още около десет минути, докато успея да се изкатеря нагоре по насипа до пътя.
По междуселския път коли нямаше и трябваше да изчакам още десетина минути, тракайки със зъби от студ и усещайки как постепенно се превръщам в ледена шушулка. Изведнъж някъде в далечината светнаха фарове. Напълно естествено беше да си помисля, че е кола на военните, и скочих в преспата. По шума на двигателя на приближаващия камион разбрах, че е „Камаз“. Хукнах към пътя и спрях някакъв хладилен камион.
Шофьорът видя пистолета, който не изпусках от ръка, и без излишни въпроси ме откара до районния център, където слязох пред районното управление на милицията.
Първото, което поисках от дежурния, беше водка, а след това и телефона.
Епилог
Три дни лежах след къпането си в ледената Десва. Колкото и да е странно, не хванах пневмония, а само лек бронхит. Кашлях и бухах из апартамента, но почти не вдигнах температура. Всеки ден при мен идваше лекарят от нашата поликлиника и ме успокояваше, че няма нищо страшно и ще се измъкна жив и здрав. Откараха ме на рентген, който потвърди, че нямам възпаление на белите дробове.
По цял ден пиех чай с мед, разреждайки го със спирт.
Но не ми се наложи дълго да безделнича. Още на втория ден започнах да пиша доклада си за всичко, което се беше случило.
Грязнов и Меркулов ме посетиха чак след три дни, когато се върнаха от Илинское. Те ми донесоха бутилка спирт.
Седнахме в кухнята и пийнахме. Чак тогава ми казаха, че главният лекар Кузмин е бил намерен с продупчен череп. Беше се самоубил. Но много е възможно да го е довършил някой от неговите надзиратели или от военните. Нямали време специално да се занимават с Кузмин.
Контраразузнавачите, които и досега се мотаят из военното летище, нищо не казват за резултата от своята работа. Знае се само, че майор Брагин е изчезнал. Сигурно, макар и ранен, беше побягнал нанякъде.
Командирът на авиополка се правел на невинен — нищо не знаел за плановете на бившия заместник командващ. Той само се занимавал с приемането и настаняването на офицерите, които превеждат край Смоленск от Германия. Офицерите и войниците провеждат планирани учения за повишаване на бойната и политическата подготовка.
Заместник командващият Западната група войски е бил застрелян от избягалия психичноболен Сергей Сергеевич Иванов…
— Всъщност това е всичко, Турецки. И нищо няма да ти лепнат. Дори и звездата на Герой на бившия Съветски съюз или Герой на Русия няма да ти закачат. Не чакай! — завърши разказа си не без ирония Меркулов.
— Аз и не чакам — отвърнах.
И пак надигнахме чашките, в които се плискаше леко разреденият спирт.
Късно вечерта най-после се обади Ирина. Като чух гласа й, едва не се просълзих.
— Саша? Саша, къде изчезна? Колко пъти ти звънях, но ти не вдигаше слушалката! Къде беше? Толкова се разтревожих!
— Всичко е наред. Е, малко съм понастинал, но няма нищо страшно. Само малък бронхит. Изпратиха ме за седмица в санаториум, да се полекувам. Не ти звънях, за да не се вълнуваш. Да не си помислиш, че съм на смъртно легло в болницата.
— Саша, не трябва така да ме плашиш! Искам да ти се извиня, че не пристигнах да посрещнем заедно Нова година. Бях заета с новогодишната програма. Сам разбираш… А ти, изглежда, си помислил бог знае какво.
— Не, Ирка, глупавичката ми! Така и реших — че си заета и танцуваш като Снежанка около елхата. За радост на публиката.
— Какъв си ми глупавичък, Турецки. Защо не ми се обади от санаториума? Не ми се сърдиш, нали?