«Защо е всичко това?» — злобно си мислех аз, докато натъртвах хълбоците си в подскачащия по ямите джип. Скоро колата рязко спря. Чу се английска реч.
Измъкнаха ме съвсем други ръце — не бяха онези, които ми завързаха очите. Учтиво ме хванаха под ръка и внимателно развързаха чалмата от очите ми. Видях пред себе си двама европейци в бели панталони и бели ризи с къси ръкави.
Вежливо, на английски език, ме помолиха да се кача в белия мерцедес, спрял наблизо. Край мерцедеса чакаха две мутри, европейци на вид. Единият имаше на ръката си цветна татуировка на змия, бореща се с тигър. На раменете на мутрите висяха израелски късоцевни автомати.
Гледах през прозорците на мерцедеса, притиснат от двете страни на задната седалка от русолявите телохранители. Пейзажът отвън беше малко по-друг — или тревата беше по-гъста, или пирамидалните тополи ми се струваха по-високи.
Беше странно, че не размениха с мене нито дума, а аз достатъчно сносно говоря английски. На няколко пъти питах още много ли ще пътуваме. И защо го няма Юрка Корольов, нали той трябваше да ме посрещне на пакистанската граница. Интересно, колко ли е остарял, бих го познал и на деветдесет години — имам добра памет за лица.
Пътувахме мълчаливо около половин час. Аз отново попитах на английски за своя приятел, но без да казвам името му — къде е той, защо не ме посреща?
— Юрий Корольов ви очаква. Скоро ще се видите — беше отговорът на почти чист руски език. От предната седалка се обърна единият от белодрешковците с изумително бели зъби и избелели сини очи. Изглеждаше малко над четиридесетте.
Признавам си, че леко се изплаших. Ставаше нещо нередно! Да не съм попаднал в лапите на резидента на КГБ или ЦРУ! Не се знае кое е по-лошо…
— Къде ме карате?
— Ще видите, скъпи другарю… — синеокият демонстративно разгърна моето удостоверение за военен лекар и високо прочете: — Владимир Васин, — макар че в удостоверението беше написано съвсем друго име. Бяха взели удостоверението със снимката ми още при обиска преди качването в мерцедеса.
«Изглежда, че си дотук, полковник Васин — помислих си аз. — Просто са те предали! Но кой? Може би Вагин е решил така да се отърве от мен? Макар че защо му е притрябвало да го прави? Не може цялата тази „командировка“ да е просто трик на Вагин, за да ме предаде на военното разузнаване или КГБ!»
Не се решавах да задавам повече въпроси. Няколко часа пътувахме в пълно мълчание. Аз седях, притиснат отдясно и отляво от мощни рамене, и трескаво мислех какво да направя. Строях най-различни хипотези за своя провал. Юрий Корольов! Бивш дезертьор и предател на родината, той сигурно отдавна е завербуван от американците. Ясно като бял ден. И той ме е…
Обаче не трябва да се бърза с изводите. Изградих си няколко легенди. Една от тях ме удовлетвори: бил съм отвлечен и прехвърлен в Пакистан. А аз, естествено, съм представител на «Червения кръст»…
Пътят вече беше асфалтиран и тук-там бетониран. Белият мерцедес, който ме откарваше все по-далеч от афганистанската граница, летеше с бясна скорост. Ако съдех по положението на слънцето, по всяка вероятност карахме към Исламабад.
В далечината, забулен в лека мъгла, се показа голям град с многобройни минарета.
Вече се беше свечерило. Вечерното време за намаз. Все по-ясно се чуваха противните, гъгниви гласове на мюезините.
Колата закриволичи по тесните улички на градското предградие и скоро спря пред масивна висока желязна порта, която сякаш сама се отвори. Мерцедесът влезе в малкото чисто дворче пред къщата, обкръжена от всички страни с високи каменни белосани стени. Отгоре беше опъната бодлива тел, която обикновено се използва в базите на Бундесвера.
— Ето, че пристигнахме — усмихна се синеокият, който седеше на предната седалка в колата. — Чувствайте се като у дома си, Владимир Фьодорович, но не забравяйте, че сте на гости…
— Къде съм? — мрачно попитах аз.
— В Исламабад. Чудесен град, харесва ми. Надявам се, че и на вас ще се хареса, другарю полковник — усмихна ми се синеокият.