Пакистан. Исламабад
— Повтарям. Как попаднахте в Пакистан?
— А вас какво ви интересува, по дяволите? — избухнах с дрезгав глас, изнервен до краен предел.
Може би за стотен път разказвах едно и също. Докога трябва да повтарям! Подсмихнах се и се присегнах за цигара:
— Знаете ли, вие мязате на нашите кагебисти…
Седях в малка стаичка, която не приличаше много на следователски кабинет. По-скоро напомняше на преддверието на някаква разкошна сауна. Стените бяха облицовани с полирани червени дъски и може би от полировката ми напомняше на нашите бивши ленински стаи в поделенията на Западната група войски. Като тях беше грижливо подредено и чистичко — пердетата на обкования с решетка прозорец, библиотечката с арабски вестници и множеството чашки за кафе. По стените липсваха само портретите на Ленин и Горбачов, за да бъде приликата пълна. Не дай боже да ги сънуваш! Вместо «иконостаса» с членовете на Политбюро на стената висеше някакъв източен пешкир с избродиран със зелена коприна надпис.
Бях изморен. Отдавна се бях уморил да отговарям на въпросите им. На масата вече много часове работеше ролката на магнетофон. А пред мен на масата седеше човек, който се беше нарекъл Норман Плат. Разбира се, че не беше представител на американското посолство, но за мое щастие не беше и представител на Съветския съюз. Беше солиден човек от ЦРУ. Говореше почти без акцент руски, сигурно някой от дедите му е бил руснак, реших аз. Дотолкова добре да се изучи руски не е възможно нито в университет, нито пък в специалните школи на ЦРУ. При това руският му беше леко поостарял — чувстваше се, че никога не е живял в Русия.
Безсмислено се бях втренчил в кристалния пепелник на масата. Как ми се искаше да го грабна и да му счупя тиквата! Но разбирах, че не си струва… Въздъхнах:
— Не мога да разбера, какво искате от мен? Ако съм арестуван…
— Искаме да знаем цялата истина — прекъсна ме синеокият Норман Плат. — И вие, естествено, сте арестуван, уважаеми господин полковник…
— Просто Владимир Фьодорович, можете без всякакви там господинчовци — усмихнах се и кръстосах крака.
— Предлагам да започнем отначало…
— Ох, дявол да го вземе! — неволно вдигнах очи нагоре и се отпуснах в мекото кресло.
Норман Плат ме погледна съчувствено със своите големи, леко изпъкнали сини очи. След това закачи на носа си очилата с дебели рогови рамки.
— Всичко, което ни разказвахте досега, не представлява никакъв интерес, Владимир Фьодорович. Ние знаем за вас достатъчно…
— От кого? — за хиляден път питах аз.
Норман отново не отговори, сякаш не бе чул въпроса ми.
— Знаем, че имате чин полковник и сте много висш офицер от ЗГВ. И изведнъж се оказвате в Пакистан… Но както твърдите, не искате политическо убежище. Тогава какво търсите тук? Само среща с господин Селим ал Руниш? И нямате никаква задача от вашия Комитет за държавна сигурност или Главното разузнавателно управление (ГРУ)? И не работите за разузнаването? Е, това не е за вярване… Такава версия е просто несериозна за благородно посребрен многоуважаван полковник. Не сте ли съгласен с мен? — подсмихна се Норман, поправяйки очилата на носа си.
— Не съм съгласен! — креснах аз. — Никакъв Селим ал Руниш не познавам!…
— Престанете да казвате неистини — махна с ръка Норман.
Каква странна дума употреби той — може би някога баба му е употребявала «неистина» вместо лъжа…
— Вече ви казах, че ме отвлякоха… Сега ме търси «Червеният кръст». Настоявам веднага да ме свържете с нашето посолство! — едва не изкрещях аз, макар че това за посолството бяха само красиви думи. Господ да не дава да попадам в съветското посолство.
Норман Плат помълча, почуквайки с малката тъмна цигара по пепелника. Той вече беше изпушил почти цяла кутия от тези цигари.
— Не се ли оплаквате от нещо, Владимир Фьодорович? Добре ли се отнасят с вас, хранят ли ви прилично? След известно време можем да поканим вашия адвокат, ако имате такъв — замислено каза той.
— Благодаря — отговорих аз. Не се стърпях и се разсмях, само съветски адвокат ми липсваше тук, в Пакистан!
Намирах се в тази къща в покрайнините на Исламабад повече от денонощие и непрекъснато бях разпитван.
— Може би малко са ви плащали във вашата армия и затова сте решили да дезертирате, както Юрий Корольов?