— Дижурният слидовател! На оглед!
Беше гласът на възрастния майор татарин, зевзек, който обичаше да подчертава своя лек акцент.
— Оценявам шегата, господин майор! Може ли поне да се подпиша в присъствената книга? — невъзмутимо се заинтересувах аз.
— Какви ти шеги! — обиди се майорът. — Току-що получихме сигнал за убийство в Пресня. Убит е запасният генерал Селдин — известен колекционер. Явно с цел грабеж. Така че, Александър Борисович, смятайте, че сте се подписали.
Налага се веднага да се захващам за работа. И след петнайсет минути оперативно-следствената група в пълен състав се натоварва на колата.
Апартаментът на генерал Селдин се намираше в един от блоковете, построени с хубави силиконови тухли. Най-често такива сгради се срещат в центъра, в хубавите квартали, обкръжени със зелени градинки. Само далеч от „Садовое кольцо“ хората живеят в обикновени панелни блокове, които напомнят на картонени кутии и по правило са заобиколени от малки и големи заводи и фабрики, представляващи „работнически“ квартали.
Някога Пресня сигурно е била най-пролетарският район на Москва, но сега е застроена с тухлени сгради на вече бившия партиен елит, макар и от средна ръка, но все пак елит.
Минахме покрай възрастната портиерка — кльощава сива мишка в работно облекло — и с асансьора стигнахме до четвъртия етаж.
Не ни отвориха веднага след позвъняването. Дълго дрънчаха всевъзможни ключалки и накрая на прага, застана нисичка жена, късо подстригана, с огромни изплашени очи, в които не забелязах мъка. За миг се попитах — а не е ли тя… Но всякакви предположения на прага на апартамента на убит човек подхождат повече на стажант, а не на мен. Затова пропъдих всички мисли на тема „а не е ли…“. Мълчаливо влязохме всички — пръв аз, след мене Олег Ленин и останалите от оперативно-следствената група.
Веднага щом влязохме, жената бързо зашепна:
— Днес сутринта дойдох при него, както винаги… веднага забелязах, че вратата не е заключена… Изтичах до съседите… Уплаших се да влизам сама. Но съседите не отвориха… Тогава все пак влязох и веднага отидох в кабинета.
— А защо не отвориха съседите? — питам аз.
— Мария Фьодоровна, съседката… каза, че не може да излезе, защото нямала ключове.
— Ясно — казвам аз, макар че всъщност засега нищо не ми е ясно. От опит знам, че най-лошо е, когато всичко е ясно като бял ден — след това трябва дълго и трудно да се разделяш със собствените си заблуди.
Щом влязох в апартамента, обърнах внимание, че обстановката в антрето и хола е повече от скромна. Традиционни мебели на семейство от средна ръка. Полирана секция и книжни лавици, хубав японски телевизор в ъгъла на стаята и две полумеки кресла. Много сувенири — стандартно безвкусните кристални вази, дърворезба и инкрустации. На килима, който краси стената, висят сабя, полеви бинокъл и порцеланова лула с дълъг чибук — сигурно преди стотина година помешчиците са пушили с такива.
В кабинета виждам някакви ордени и медали, разхвърляни по пода. И произнасям фразата, която след девет години работа ми е вече дежурна:
— Е, господа, да започнем огледа…
Зад гърба ми бързо се промъкват патологът и експерт криминологът. Няколко пъти блясва светкавицата на фотоапарата. И чак след това се навеждам над проснатия на пода Селдин.
Трупът лежеше на килимче, цялото просмукано с кръв. Гърлото на Селдин беше прерязано от ухо до ухо. В същата минута чух зад гърба си особен звук. Обърнах се и видях изцъклените очи на стажанта Левин, чиито бузи се бяха издули до опасни размери. Куркането на червата идеше откъм Олег Борисович, бъдещия главен прокурор. И тези звуци подсказваха напън за повръщане.
— Зле ли ти е? — попитах.
Левин се хвана за корема и ловейки с уста въздуха, простена:
— Май съм ял нещо развалено.
— Излиза, че си и страхливец. Май ял нещо… Какво толкова кръв… Разбира се, че не е приятна картинка, но ако реагираш така на всеки труп, ще те отпишем поради професионална непригодност — заплаших го насмешливо. — Добре де, върви в тоалетната и покажи на клозетната чиния какво си закусил.