— Той не ми е приятел!
— … Вашият бивш колега от военното училище съвсем не е предател на вашата социалистическа родина, както си мислите. Той е дисидент, а според мен това у вас сега звучи гордо. Или перестройката на господин Горбачов не е стигнала до армията? — Норман Плат ме пронизваше със своите студени бледосини очи през дебелите стъкла на очилата и ми се струваше, че всичко вижда и чете мислите ми.
— Къде е Корольов?
— В американското представителство, да наречем така това място — без усмивка отсече Норман Плат.
— В представителството на ЦРУ?
— Полковникът е досетлив — меката усмивка отново се появи на загорялото му лице.
— Значи е тук, където съм и аз?
— Не, той е на друго място.
— Всичко това никак не ми харесва — промърморих аз, стараейки се да подредя мислите си.
— И на мен. Значи вие твърдите, че не работите за КГБ?
— Сами решавайте — уморено отговорих аз. Всъщност добре ги разбирах тия от ЦРУ — и онзи черноокия, който ме разпитваше вчера, и Норман, който пробваше нервите ми днес. Тяхно право е да не вярват — това им е работата.
Бях се сблъсквал с шпионажа в Западната група войски, но това бяха дреболии в сравнение с тая помия, в която хлътнах. Преди четири-пет години имаше доста съветски войници, служещи в ЗГВ, които, надявайки се на по-добър живот след бягството във ФРГ, душеха във воинските си части и даже в щаба на армията за някакви дребни сведения. Но аз не съм редник и макар сега информацията за ЗГВ никого да не интересува, защото може да се каже, че Западната група въобще я няма, все пак съм полковник… И помощник на командващия! При това лице в лице с цереушката муцуна, и то не къде да е, а в Пакистан!
— Добре, Владимир Фьодорович, стига сме си бъркали главите, извинете, исках да кажа, блъскали… Надявам се, че срещата с Юрий Корольов ще ви се отрази благотворно — уморено каза Норман Плат, надигайки се от масата.
Той изключи магнетофона и натисна бутона, скрит в чекмеджето на масата.
Вратата се отвори и в стаята влязоха двама араби, дребнички и слабички, но здравеняци. И двамата бяха с автомати «Узи» — все пак не бях някакво си момченце, а важна птица. И това «уважение» към мен, невъоръжения, не зная защо, но ми внушаваше надежда и дори увереност.
Ако бях младши офицер, дори й майор, не получат ли нищо от мен, биха могли просто да ме убият. Но изчезналият от Западната група войски помощник на командващия, който се появява в Пакистан — това вече е сериозна работа. Това е скандал от международен мащаб!
Въпреки всичко аз фанатично вярвах, че съдбата, Бог или някакви ангели, които досега ме бяха пазили, ще ме опазят и занапред.
Ще изплувам! Трябва да изплувам! Човешките възможности и разумът нямат граница. Длъжен съм! Трябва да измисля нещо — или да се опитам да избягам от тука, или чрез Корольов да предприема нещо…
Но какво… Какво?“
Телефонът иззвъня. Аз трепнах. Вдигнах слушалката, откривайки между другото, че зад прозорците отново е настъпило студеното московско утро.
— Привет, Турецки! Сигурно те събудих, но моля да ме извиниш. На телефона е Татяна. Надявам се, че си ме познал? — се чу в слушалката.
— Танюша, добро утро! Не съм спал, кажи-речи, почти цяло денонощие и може да се каже, че мисля за теб. Или по-точно, за твоя полковник Васин. Изучавам литературния му шедьовър.
— И какво ще кажеш?
— Още не съм привършил четенето. Но материалът е много интересен. Твоят бъдещ мъж е почти като Жорж Сименон… Добре пише. Увлекателно и вдъхновено!
— Това ли е всичко, което можеш да ми кажеш? — Гласът на Татяна Холод стана тъжен.
— Още не съм стигнал до края, но засега освен белетристика материалът няма документален характер.
— Турецки, искаш да ме обидиш или искаш да ме успокоиш? Не разбирам точно. Но честно казано, страхувам се за моя Володя…
Доколкото можах, постарах се да разсея страховете на Татяна. Казах й, че всичко написано е плод на неговата богата фантазия. Но изглежда, че Татяна не беше съгласна с мен. Пък и аз не намирах, че всичко написано е само плод на богатото му въображение. Но как да го докажа от гледна точка на наказателното право и криминалистиката?
— Благодаря ти, Саша! Благодаря ти за глупавото утешение. Но не ти звъня за това. Слушай внимателно. Можеш ли днес около дванайсет часа да дойдеш в редакцията на „Нова Русия“?
— Нещо важно ли е?