В кабинета на Татяна Холод имаше десетина души. Пушеха така, че гъстият тютюнев дим се издигаше на облаци към тавана. Дебела лелка, за която знаех, че е референт на някакъв от Комитета за сигурност на Върховния съвет, висеше на телефона.
В американското супер кресло на мястото на Холод зад редакторското бюро четеше вестник и нервно клатеше крак известният дисидент и правозащитник Дамскер. До него журналистката от „Експрес хроника“ Марина Перевозкова тихо беседваше с русоляв юноша с напрегнато лице.
Както забелязах, в общи линии всички бяха налице. Липсваше само стопанката.
— Сега ще ти направя кафе — каза Дина в отговор на моето „Здрасти“. — Вече цял час чакаме.
Липкин се закашля и смачка фаса си в пепелника.
— Край! — каза решително той. — Не искам да пия, не искам да пуша! Искам Татяна Михална! Борис Александров! — Липкин проби с показалец дима. — Можеш ли да кажеш къде е нашият редактор, мастити юристе?
— Звънихте ли у тях? — попитах аз, усмихвайки се.
— Звънихме! — хорово отговориха няколко гласа. — Няма я!
— Тогава трябва да помислим — казах и отпих от кафето, донесено от Дина. Естествено, че нямах намерение да гадая къде е Татяна. Малко ли причини има, за да закъснее? И аз закъснях заради проклетото задръстване…
— Мисли, мисли — започна Липкин, но в този момент вратата се разтвори и всички едновременно погледнахме към Кузнечик, който се появи на прага. — Какво се е случило?
Кузнечик огледа всички присъстващи, сякаш обмисляше дали може да се довери на тези хора, и изтърси:
— Убили са Таткото…
Някои не можаха да разберат за какъв татко става дума и сбърчиха чело, готови да съчувстват, но Липкин изведнъж страшно закрещя:
— Алка! Мамка ти! Сто пъти съм ти казвал да не висиш на телефона!
Дебелата Алка с неочаквана бързина скочи от масата, захвърляйки слушалката.
— Кой ти каза? — нахвърли се Миша върху Кузнецов.
— Позвъни ми Едик Петров — каза Кузнецов на вкопчилия се в него Липкин. — И казва: „Телефонът на Холод през цялото време е зает… Бързо предай на Татяна, че на Сушчевския вал стои взривеният автомобил на Гусев. В колата е имало трима души…“
— Трябва да позвъня! Дайте ми да позвъня! Откъде мога да позвъня! — засуети се Перевозкова, късогледо присвила очи, търсейки телефона, но той вече беше зает от русолявия юноша.
— Съобщение за абоната… — беше започнал младежът, но в този момент приближих телефона и натиснах вилката.
— Що за простотия! — възмути се русолявият.
— Извинявай, скъпи, но всеки с работата си — казах аз, набирайки номера на Романова.
За щастие Шура беше в кабинета си.
— Здравей, Александра Ивановна! Турецки е…
Изглежда, че Шура се зарадва на позвъняването ми:
— Добре, че се обаждаш. Тука стават едни работи… Първо, преди час са взривили колата на банкера Гусев… Познаваш ли го? Оня, шефа на „Славянска банка“…
— Знам — казах аз, — затова ти звъня.
Огледах присъстващите. В редакцията беше тихо — хората ловяха всяка произнесена от мене дума.
— Изпратих групата на дежурния следовател Медников. Току-що звънна Меркулов. Той те търси. Спешно!… Чакай малко! — кресна Александра Ивановна някому. — За тебе питаше Грязнов. Току-що замина нанякъде. Каза, че има нещо интересно за теб. Той ще ти позвъни още днес. И още — разговарях с Меркулов и можеш да се радваш, — онзи Самохин, когото взривиха на Лосиний остров, ще остане за тебе. Меркулов е разпоредил.
— Защо ли ми трябваше да дежуря… — веднага резюмирах аз. — Върви, че помагай после на колегите.
— Добре де, Саша, не се сърди. Откъде звъниш?
— От редакцията на „Нова Русия“.
— Тогава няма да говоря повече. Бързо тръгвай! Бързо… Меркулов иска теб! Онзи Медников — дежурният следовател от градската военна прокуратура е или глупак, или се прави на ударен, или е… подкупен…
— Шура, станала си подозрителна.
— Даа, ще станеш ами! Давай, Саша, тръгвай!
Оставих слушалката. Всички чакаха.
— Казвай бързо! — не издържа Липкин. — Какво се е случило?
— Засега нищо не мога да кажа — отговорих. — Трябва да отида и да огледам.
— Идвам с тебе!
— Е, това е невъзможно! — отсякох аз, тръгвайки към вратата. — Чакайте Татяна. Може би затова се е забавила.
Слизайки по стълбите, неочаквано осъзнах другия смисъл на казаното от мен и спрях. Спомних си, че Татяна имаше навика всеки сериозен проблем да обсъжда с Гусев. Да се съветва с него…