Левин изхвърча от стаята, като тихо простенваше по пътя.
— Слабовато е момчето. Новак ли е? — попита оперативният служител, капитан от местното управление.
— Новак. Нищо му няма, ще свикне — отговорих механично.
Накрая завърших огледа на трупа и местопроизшествието, като при това си изясних, че покойният Иван Митрофанович Селдин сериозно се е увличал по нумизматиката и фалеристиката. Имаше голяма колекция от руски ордени, а също и сбирка от сребърни и златни монети. Но главно, както се изрази Зинаида Василиевна, неговата осиновена дъщеря, „събирал злато“.
Въпреки че генералът живееше в сграда на ЦК, където има пазач, убиецът се е промъкнал незабелязано. Това ме навеждаше на мисълта, че или портиерката е проспала убиеца, или той живее в същата сграда…
В кухнята, нервно подръпвайки, пушеше цигара след цигара Зинаида Василиевна, подстригана ала гарсон жена на неопределена възраст, с дълбоко хлътнали очи. И пак, без да искам, отбелязвам, че очите й са абсолютно сухи. Изглежда, че не преживява много тежко смъртта на баща си.
Впрочем нейният разказ потвърди моето мнение. Генерал Селдин бил преведен в Москва от Костов, където служил в отдел „Кадри“ на щаба на Севернокавказкия военен окръг. В Ростов той се оженил повторно за майката на Зинаида Василиевна. А след година, това се случило в 1978, те се преместили в Москва.
Иван Митрофанович бил тих човек, мълчалив, нямал приятели и не канел в дома си никого. И на Зина също забранил да кани в апартамента когото и да е от приятелите си — страхувал се, че някой може да насочи крадците към претъпкания с ценности апартамент.
Макар че Селдин — званието генерал-майор получил след пристигането в Москва — получавал добри пари, фактически семейството живеело от заплатата на майката, която била възпитателка в близката детска градина. Иван Митрофанович понякога купувал някои неща — например телевизор. Но, общо взето, всичките пари отивали за колекцията, която събирал със страстта на Балзаковия Гобсек.
Малкото познати, които се появявали в дома им, били принуждавани от него да изпразват джобовете си заради копейките. Така той събрал пълна колекция от съветски монети. Ордените и медалите, както и дребните монети, били неговата второстепенна страст. Истинската била „съветското злато“, което емитираше Държавната банка на СССР по случай юбилеи специално за западни нумизмати.
— Когато почина мама, а това се случи през миналата година — разказваше ми Зинаида Василиевна, — ние се върнахме от гробището и той веднага се заключи в кабинета си. В онзи ден не чух нито думичка от него. Беше ми толкова тежко, че бях готова дори да посегна на себе си. Сигурно тогава, само за една вечер, остарях…
— Зинаида Василиевна, как ще ми обясните тази саможивост на Иван Митрофанович? Не се ли разбирахте?
— Защо все повтаряте „Зинаида Василиевна, та Зинаида Василиевна“ — без злоба се заяде тя с мен. — Аз съм на двайсет и пет години, а вие май ме причислихте към връстниците си.
— Не — казах аз и това си беше чиста истина, защото си помислих, че е по-възрастна от мен най-малко с три години. Тази моя несъобразителност ме развесели и дори исках да се усмихна, но навреме се въздържах.
— След погребението на мама го напуснах. Отидох при момичетата в общежитието. Завърших института и сега живея сама — под наем.
— Можете ли да ми кажете защо в колекцията има толкова много кутийки за еднакви монети? — запитах, показвайки на Зина празна кутийка с олимпийска символика — една от многото, които се търкаляха из кабинета на Селдин.
— Откъде да знам — вдигна рамене Зина. — Може би за размяна… Но не! — Тя трепна. — Той ми казваше, че тяхната фирма иска да открие антикварен магазин! Но докато търсят помещение…
— Каква фирма? — наострих уши аз.
Зина вяло сви рамене.
— Един бог знае. Той, струва ми се, работеше в няколко фирми като кадровик. След августовския пуч го пенсионираха и никъде не го вземаха на работа. А после изведнъж му предложиха няколко места…
Записвах нейните думи и си мислех, че първата ми работа ще бъде да наредя добре да претършуват черния пазар на Таганка, където се събират нумизматите. „Постоянното присъствие“ сигурно може да разкаже много интересни неща за покойника, ще можем да хванем поне една-две нишки от кълбото.
Нашият експерт Семьон Семьонович Мойсеев помагаше на криминолога от НТО4 и внимателно сваляше отпечатъци на пръсти от разни повърхности. Той пълзеше по пода, разглеждайки следите от туристически или военни обувки, ясно отпечатани върху паркета. Съдебният лекар определи най-общо времето на убийството — рано сутринта, но по-точно щяла да покаже експертизата, т.е. аутопсията.