Разпитът на живеещите във входа не даде нищо, никой нищо не беше чул или видял. Два от апартаментите пък изобщо бяха празни. Доскуча ми от всичко това, но щом си спомних за Левин, който от солидарност старателно пълзеше по пода заедно със Семьон Семьонович, малко ми светна — ето кой ще се заеме с пазара на черно и останалата неприятна, но необходима работа.
Сигурно щяхме да се задържим по-дълго при Селдин, но като дежурен следовател ме повикаха за взрива в складовете на Ярославската гара. Нечия умна глава родила версията, че това може да е терористичен акт.
Набързо привършихме огледа в дома на Селдин и тръгнахме към Ярославската гара. Естествено, както и предполагах, това си беше най-банален случай — двама заварчици се напили с някакъв боклук, сбили се и предизвикали пожар. А складът бил натъпкан с кашони с малки вносни газови спрейове и те гръмнали.
Заварчиците мигновено бяха изтрезнели и бледнеейки все повече и повече, започнаха с треперещи гласове един през друг взаимно да се обвиняват за възникналия пожар. Беше се събрала цялата милиция на Ярославската гара и цялото жепейско началство, така че аз със следствената си бригада бях съвсем излишна фигура.
Едва привечер се върнахме на „Петровка“.
Левин веднага изтича в бюфета да натъпче празния си стомах, а аз тръгнах към кабинета на дежурния следовател. Тръшнах се с удоволствие на креслото в кабинета и опънах крака. Втренчих се в картата на Съюза на съветските социалистически републики, която така приятно галеше зрението, навявайки мисли за отминалата комунистическа епоха с нейния „докторски“ салам по две рубли и двайсет, с партийните активи и партийните групи, и останалите глупости.
И тъкмо исках да се съсредоточа и да анализирам убийството на генерала, когато зазвъня телефонът. Не очаквах да чуя гласа на Татяна Холод.
— Александър Борисович? Саша, обажда ти се Таня. Извинявай, че те безпокоя в службата — звънтеше в слушалката нейният радостен глас.
— Таня, дежурен съм… — успях само да кажа, дори не да й кажа, а някак вяло и виновно да измънкам в слушалката.
— Ама не мога да ти звъня у вас — сниши глас Татяна.
— Защо? Моята Иринка замина за Рига по договор в оркестъра на някаква скъпа кръчма.
— Заради мене ли? — Гласът на Таня Холод съвсем затихна.
— Не, откъде го измисли? — учудих се артистично. — Кое е толкова странно? Нима жените, както и мъжете не заминават в командировка? Както казват, житейска работа. Ето например аз съм длъжен сега цяло денонощие да стърча на работа…
— На любимата ти работа — добави Таня.
— Е, нека да е и любима, но все пак съм разделен от жена си. Таня, вероятно не бива повече да се срещаме… даже и заради вестникарските статии, че току-виж аз наистина… Знаеш ли, все пак се чувствам виновен, макар Ирина да е далече…
В слушалката увисна тягостна тишина.
— Саша, не си ме разбрал правилно. Аз не ти звъня за това… Не за да ти напомням за нещо… Макар да съжалявам, че отказваш да пишеш статии за моя вестник.
— Не отказвам.
— Това е добре! Пък аз най-после се омъжвам.
— За него ли? За оня, военния?
— Да, за Володя, за полковник Васин. Е, наистина, трябва да го изчакам, докато се разведе с жена си — тъжно се засмя Татяна. — Искам да прибера от тебе ръкописа му и да чуя мнението ти. Прочете ли го?
— Ах, да! — плеснах се по челото. — Танюша, съвсем забравих. Този литературен шедьовър е тук, в кабинета ми, заврял се е някъде из бюрото. Извинявай, но съвсем съм се объркал. Обещавам, че още днес…
— Саша, знаеш ли, че това, което е написал Васин, може да се окаже сериозно, много сериозно. Нима си забравил, че искаше да го прочетеш не по литературни причини, а заради съдържанието…
— Да, да, заради съдържанието — може ли да се пръкне от този ръкопис криминале — усмихнах се аз.
— Саша, обещай ми, че спешно ще прегледаш всичко написано от Володя. Ами там всичко е истина, само имената и фамилиите са променени; макар да не е служебен доклад, а нещо наподобяващо мемоари, но това е бомба, сензация! Неговият ръкопис е горе-долу същата бомба, каквато готвя и аз.
— Танюша, откога се увличаш по взривни вещества? — пошегувах се аз.